Преследване на времето ((Изкуството на свободата))

„Един различава ден от ден, а друг смята всички дни за еднакви. Всеки да постъпва според както е напълно уверен в ума си. Който различава дните, различава ги за Господа; и който не различава дните, за Господа не ги различава… Защото никой от нас не живее за себе си, но живеем ли — за Господа живеем, умираме ли — за Господа умираме, следователно, живеем ли, умираме ли — Господни сме. Защото Христос затова и умря и възкръсна и оживя, за да господарува и над мъртви, и над живи… Всички ще застанем пред съдилището Христово. Защото писано е: «Жив съм аз, казва Господ, пред Мене ще се преклони всяко коляно, и всеки език ще се изповяда Богу»“ (До римляни, 14; 5–11).

Ето защо всяка сутрин, събуждайки се, трябва да се изпълваме с благодарност към Оня, който ни е дал този ден; без неговото благоволение нощта никога нямаше да свърши. Щом като ние самите не сме си дали този ден, то и с право ще ни съдят за това какво сме направили от него; по същия начин както ще сторят това и за живота ни. Ето защо следва да се отнасяме към дните си напълно отговорно: ще отговаряме за това какво правим с тях. Затова думите на Апостол Павел за деня свършват така: „И тъй

всеки от нас ще отговаря на Бога за себе си“,

което е ясно напомняне на истината за ония, които си мислят, че е безразлично какъв е техният ден; напротив, „съвсем различно е“. Нашият ден не ни е даден случайно, той не е „паднал“ отнякъде върху нас, стоварвайки се върху главите ни, денят не сме си го дали ние самите. Този, който ни го е дал, Той ще ни пита какво сме направили с него. Проповедта на Св. Павел за времето и деня, съдържаща тяхната идея, има и такива думи:

„И така постъпвайте, понеже знаете времето, именно, че е настъпил часът да се събудим вече от сън. Защото сега е по-близо до нас спасението…“

Ще се спасят тези, които са будни, денят е време на будното, и затова изцяло отговорно съществуване, за което справедливо „ще ни държат сметка“…

Светият библейски сърцевед Апостол Павел, който се мъчи да просветли човека в тайната на времето — и така успява да погледне най-дълбоко в неговия жизнен смисъл, пише и следното:

„Нощта се превали, а денят се приближи: да отхвърлим, прочее, делата на мрака и да наденем оръжието на светлината.

като в ден, да се държим благоприлично

без да се предаваме…“ (13; 13)

А на какво не бива да се предаваме, сиреч какво не бива да правим в своя ден, всеки може да прочете сам (основното е „грижите за плътта“ да не превръщаме в „похоти“!). Всеки ден е изпитание, в него ни „изпитват“ дали сме достойни за живота, дали животът е по силите ни; дните ни стават тежки когато не издържим изпитанието. Иска се известна твърдост — за да можем в деня да открием нови възможности да потвърдим себе си, своята сила, верността си към живота, решимостта си да не се предаваме. Самият ден е непрекъснато подновяваща се възможност да проверим себе си; не бива да показваме немощ. Но дали ние, модерните хора, не сме прекалено изнежени — щом сме така склонни да се оплакваме от дните си?