Преследване на времето ((Изкуството на свободата))

„Един час може да върне това, което са отнели много години“

имаме ли тогава право да се отказваме от това да придобием отново отнетото? Един напразно изминал ден разкъсва континюитета на битието ни и по същество е „дупка“, „вакуум“ в него; ако е така, то ще можем ли в другия ден да „прескочим“ до отсрещния бряг? Понякога не — и затова много хора не правят друго освен упорито да дълбаят в дупката на едно съществуване, превърнало се в досадна поредица от безизразни, напълно еднообразни дни…

Още древните са забелязали,че

противоположност на действието е страданието

и според тях е справедливо да се смята, че „Което не действа — страда“. Това е принцип, който винаги трябва да имаме предвид при „композирането“ на своя ден. Пасивно-съзерцателното поведение на един човек в неговия ден е предпоставка той да страда, да търпи, а не да оказва въздействия и действия. На тази основа се появява неудовлетвореността, че нещо много значимо ни се изплъзва — ние не сме родени за да страдаме. Обратното, а именно активното и действеното поведение през деня по някакъв начин определя удовлетвореността, усещането за пълнота на съществуването, което денят може да ни даде; не всеки ден обаче, а само оня, в който не сме се оставили на капризите на случая, а сме действали, търсили, налагали сме своето лице върху деня, присвоявали сме своя ден и дори сме го облагородявали.

За да не страдаме трябва да действаме

— защо е така?

Това, че принципът на действието лежи в основата на съществуването, че той е „душа“ на неуморната воля за живот, е първото, което трябва да имаме предвид. За да сме адекватни на същината на света сме длъжни да действаме: „самият живот повелява това“. Бездействието ни откъсва от естеството на съществуващото и ни прави „абсурдни“, неизбежно поражда абсурд, безсмислие, то е в основата на преживяването, от което пък се ражда страданието като душевен израз на безсилие и безмислие. Това е така защото абсурдът предизвиква усещане за празнота и „пустота“, за липса на така потребната ни пълнота, явяваща се цел на себереализирането на човека (като „носител“ на живот, като „съд“, преизпълнен с живот). Оказва се, че не толкова ние, колкото животът у нас се стреми към пълнота на самия себе си, а тази негова обективация и „материализация“ се осъществява в и чрез действието, на което — ако искаме да сме близо до себе си — трябва да сме безусловно верни. И душата, и тялото на човека не са друго, а форми на живот, оттук иде тяхната привързаност към динамичното себепостигане и осъществяване, към сама по себе си дадената им (благодарение на жизнеността) спонтанност на „интензивните изяви“, накрая, към действието, явяващо се корен на тяхната действителност. Ако не беше действието, то тогава как щяхме да постигнем своята действителност (реалност), своята наличност, а оттук и своето лице?

Оттук следва, че автентичният ден на човека е денят, изпълнен с действия — не със страдания, денят, богат на смисъл, не на безсмислие, на активност, не на самоизмъчваща се пасивност и съзерцателност. Но и това не бива да се разбира плоско: действието само по себе си не гарантира смисъла, а това прави само всецяло ангажираното, „поглъщащото“ нашата субективност действие, действието, чрез което реализираме своята вярност към живота. Впрочем,

не трябва да се „щадим“ в своя ден

ето една проста истина, на която се налага да се подчиним: ако не искаме да страдаме. Нашето тяло по самата си природа копнее за действия и движения — защото това е неговия живот. Какво ще направим с тялото си ако го откъснем от неговата почва, ако не позволяваме на напиращата из недрата му жизненост да потвърди себе си, да се разпростре навън чрез действия, да изразходва енергията и силата си, да изпита насладата, сладостта на умората, на изтощението? Тялото ни иска да бъде „натоварвано“, то е щастливо ако усеща желания „товар“ на движенията и действията: защото само така може да демонстрира своя потенциал и ресурс, своята жизненост и мощ. Защо да го лишаваме от неговото право на щастие?