Преследване на времето ((Изкуството на свободата))

своята самобитност, автентичност, свобода. Казано е, че „както ти тръгне денят, така той и ще премине“ („Денят се познава от утринта“!) и затова аз не мога да съм безразличен към това как и защо ставам. За да не съм без-различен към сутрешното си ставане и към своя ден, то аз винаги трябва да ставам по непосредствени, живи, спонтанно родили се подбуди , т.е. всяка сутрин трябва да ставам раз-лично; едва тогава безразличието към деня и всекидневието ще бъде победено. Ставайки „по навик“ всяка сутрин, аз си оставам изцяло без-различен към моя ден, в такъв ден нищо особено няма да се случи: оставя ли се нещо „да си послужи с мен“ още при ставането ми — пък дори и това да е моя „безобиден навик“ — то аз вече съм се обрекъл на това всичко, което ще става или ще бъде по-нататък в деня, да става по същия модел, а значи „не по моя воля“ , просто защото „всички така правят“, по някаква друга съществуваща извън мен „причина“ и пр. Аз не бива да допускам моите постъпки да се определят от неумолимото действие на причини и „механизми“, тласкащи ме към едно или друго и лишаващи ме от власт спрямо самия себе си. Ако допусна нещо без-лично да ме владее и да си служи с мен, то това означава, че и аз самият вече съм станал без-личен, моята личност обаче „не е станала“ и (ако продължавам да живея по този начин) може никога да не стане: безличното ражда безлично по същия начин както само живото създава живо. Това е така, защото причината се опитва да насочва бъдещето ми без мое участие, ако започна да живея „по причини“, моят живот неизбежно става безжалостно детерминиран или манипулиран отнякъде, а това е несъвместимо с естеството ми да съм човек, който държи на свободата си. Една причина, налагаща ми се чрез моето съзнание, съществува в миналото, тя е отблясък на някакво и нечие минало, затова да се живее „по причини“ означава да се „възкресява“ миналото, което по този начин вече „изяжда“ бъдещето ми. Ако успея да намаля до минимум ефектите на миналото върху моето бъдеще, то с това аз самият започвам да овладявам живота си, да „разполагам“ със себе си, аз така постигам възможността да променям във всеки миг нещо според себе си, откривам си пътя, по който ме очаква необичайното, изненадващото, новото, вдъхновеното, неочакваното, непредвидимото. С други думи казано всяка сутрин аз си откривам

хоризонта на бъдещето

скъсвам решително с миналото, мъртвото, „вещното“, безличното, започвам да налагам себе си в своето всекидневие, превръщам повседневността си в изцяло моя, близка на мен самия, бъдещето ми започва да зависи единствено от мен (чието бъде-ще е то), скъсвам напълно с инертността, пасивността, безличността и с безразличието към собствения живот. Нали една всекидневност, в която дните, всички дни не си приличат, т.е. се раз-личават един от друг, не може да се нарича вече всекидневост, повседневност, сива ежедневност? Денят става ден в истинския смисъл едва когато се измъкне от обезличаващата примка на всекидневността, в която всички дни си приличат „като две капки вода“. Заради ставащото с мен, което става само ако аз съм го „довел“ при себе си от бъдещето — чрез проекта и проецирането на своите възможности напред, чрез „забягването“ напред в бъдещето, в което аз един вид „пренасям себе си към себе си“ — аз трябва кардинално да скъсам с „вече станалото“ и да се освободя от обвързаността си с него. Станалото или миналото тежи на човека като воденичен камък на шията, с него не може да се върви напред, то не трябва да се мъкне с него в бъдещето му, в неговото „да бъде“. Едва през оптиката на такова разбиране може да се оцени по достойнство мисълта на Виланд, написал:

един единствен миг може всичко да преобрази