Преследване на времето ((Изкуството на свободата))

Ако направим тялото си нещастно — и себе си правим нещастни, ако тялото ни страда — и ние страдаме, ако тялото ни атрофира в бездействие, то нещо значимо и в нас самите е било осакатено, такъв човек вече не е същият. Погледнете децата с тяхната нестихваща „палавост“, с тяхната игривост, с тяхната „немирност“, с тяхната непрестанна страст към движението и действието, с тяхната възхитителна подвижност! Взрете се в тяхната блажена усмивка когато са заспали след своя безкрайно интензивен ден! Какво значи на фона на тяхното щастие нашата „тромава“ сериозност, какво губим след като непрекъснато убиваме или вече сме убили безвъзвратно изначалната, детската предразположеност и отдаденост на движението и действието?! Нима е срамно да се учим от децата си на онова, което сме забравили?! (Но толкова повече нямаме право да изискваме от децата си да се учат на нашата „сериозност“ и инертност — когато им пречим да играят или ги заставяме да „мируват“!) Защо сме се забързали така усърдно към старостта, т.е. към неподвижността и бездейността, към бавната, жалка подвижност и немощното, болнаво действие?! Колко струва нашият комфорт (кресла, коли, транспорт, всички най-префинени средства за обездвижване и бездейност), даваме ли си сметка какво е той за тялото, преизпълнено с енергия и живот? Защо правим всичко за да извращаваме тялото си, да убиваме неговите пориви, да слагаме прегради пред неговото щастие?! Разбираме ли, че „отклонената от предназначение“ енергия в един момент — подобно на лавината, подобно на вече преливащия бент — се отприщва и тогава нищо не може да спре разрушителната й стихия, а и всеки ден незабележимо подкопава здравето ни? Трябва ли да принуждаваме нашата собствена жизнена сила да работи против нас, да се обръща срещу нас?

За почивка ни е отредена нощта, явяваща се блаженство за тялото и душата на човека, който е изтощил чрез движения и действия себе си през своя ден. Но опропастявайки своя ден, не опропастяваме ли с това и своята нощ? Приспиващите тялото и душата ни удобства през деня не го ли лишават от здрав сън през нощта? Полубудното ни съществуване през деня не предизвиква ли мъчителните, полусънни и кошмарни нощи на „изнервения“, на непознаващия истинския сън човек — и така нататък? Всичко това, което правим — или не правим — има своите ефекти както върху тялото, така и върху душата, а оттук и върху целостта на човека. Действието — било телесно, било душевно, т.е. винаги „телесно-душевно“ — е благотворно върху човека, тъй като е израз на живот. Бездействието винаги е, следователно, злотворно, тъй като е израз на безжизненост, сиреч на смърт, на влечение към смъртта. Тялото ни по естеството си най-силно обича живота, здравата душа — също, тя е неразделна от него. Значи всички прояви на бездействие — телесно или душевно — са болест както за тялото, така и за душата. Най-важното, което правим, живеейки чрез действието, е

всеотдайната съпротива срещу слабостта и болестта

което, от друга страна погледнато, е проправяне на път на силата и здравето — както на тялото, така и на душата. Излиза, че щом като искаме да сме здрави, трябва да помним, че ключът за здравето е действието. Дано тези думи да не бъдат приети в техния „медицински“ смисъл единствено — не това съм имал предвид. Волята за живот, заложена в нашите дълбини от Вечния Източник на Живота — Бог - е добра, от нас се иска само да я разбираме — и да се разбираме с нея. Нека да не насърчаваме една „злотворна воля“ (Св. Августин Блажени), която ни откъсва от живота и ни противопоставя на доброто (за нас самите), на Бога, която ни тласка към абсурда, нищото, злото и, в края на краищата, смъртта.

Бездействието не е невинен инцидент

действието също, те са изцяло съдбовни „инградиенти“(„градива“) на успеха или провала на един живот, на съществуването, клонящо към живота или пък разминаващо се с него.

Ще приведа знаменателните думи на Петрарка, в които всъщност е казано всичко: поетите, да повторя, разбират най-добре живота. Този, който иска да се възползва от

безценното време на деня

трябва да ги запомни завинаги: