Преследване на времето ((Изкуството на свободата))

което е нашият шанс да живеем в едно бъдеще, което надраства миналото ни, а също превъзхожда настоящето. Но ако налагаме упорито и тъпо миналото върху бъдещето си, ние сами си закриваме възможността за такова преобразяване, тогава наистина „нищо ново не може да се очаква“ в един загубен за бъдещето и новото живот. Ако залагам на „бил съм“ и разчитам на него във вървежа си към неизвестното, то аз съм осъден на вечно повторение на все същото, на „вече-било-то“, при което наистина нищо ново не може да се случи. Следователно ако искам да бъда до степента да съм уверен че ще бъда (бъде-ще), аз трябва да се задоволя единствено с преследване на времето като бъдеще; този е единствения ми шанс за автентично съществуване съобразно себе си и според моята воля да бъда аз самият. Това е така, защото вчера не е днес, защото онзи аз, който тогава е бил, не е същият аз, който е сега, нито пък е онзи аз, който ще бъде — и може да бъде. Динамиката на живота в измеренията на неговата времевост изисква да не забравяме, че

времето не минава, минаваме ние

(Паскал), а това значи, че не трябва да се отказваме от шанса си да бъдем раз-лични, който може да ни гарантира едно ново и желано бъдеще. От друга страна ако искам да запазя своето съм такова, каквото е било и в моето ще-бъ-де („бъде-ще“), т.е. ако „пренасям“ себе си в неизменен вид във всяко пред-стоящо време, то това означава, че „нищо вече не се случва“, че време в действителност няма, че такова време е оковано в бронята на мъртвата неизменност, че времето е спряло, а също че и аз самият не живея или че съм станал вещ (която тъкмо защото е „одушевена“, на нищо вече не се надява!). Затова всяка сутрин, овладян от дълбокото безпокойство да не ми се случи това, да не ме сполети такава незавидна съдба (а също и от загриженост да съхраня себе си в потока на времето и в „суетата на деня“, да запазя екзистенциалното условие, което ми дава възможността да съм себе си само ако съм решен да скъсвам непрекъснато с онова, което е умряло в мен, да съхранявам единствено живото и способното на живот), та, значи, именно поради тези дълбоки безсъзнателни предчувствия, овладяващи ме всяка сутрин, аз без замисляне ставам и се отправям по пътищата на живота и на свободата си. С този акт, успешно разрешаващ ситуацията, с която започва всеки мой ден, аз съм избрал и потвърдил живота и съм се отказал решително от превръщането ми в… част от интериора на тази моя стая и част от… „екипировката“ на това мое легло („утроба“ само за нощта!). Ставането от леглото всяка сутрин затова е дълбок символически акт или жест, преизпълнен с екзистенциален смисъл, той потвърждава привързаността ми към живота и я демонстрира категорично. Вярно е, че един ден в бъдещето си „аз няма завинаги да стана от леглото си“, но ставайки днес, утре и в други ден, аз се съпротивлявам и преодолявам всекидневно тази злокобна възможност на смъртния човек — какъвто всъщност съм.

Началото на деня — за което казаното е съвсем бледо описание — е първата стъпка на будния човек, чията будност се свежда до ясна разположеност и

откритост спрямо бъдещето

спрямо неговото бъде и да бъде („буде“, „буден“, коренът е все един и същ: съм; съм е корен и на битие), което конституира деня, новия ден и съществуването на този човек в този ден, а не изобщо. Впрочем, съществуването „изобщо“ или „като такова“ за човека не съществува, „него“ просто го няма; съществуваме винаги сега и днес, „така“ или „иначе“, винаги в конкретни, в този миг разгръщащи се актове, зад всеки от които стои този аз, избрал своето да бъде, своето бъдеще и съдба. Денят затова е непрекъснатост на конкретни актове на съществуване и на последователни избори, лежащи в основата на желаните или нежелани ситуации, в които се впускаме или сме „въвлечени“ — ако за миг сме забравили за своята отговорност пред себе си. Когато дните ни са „неразличими“, ние като че ли не съществуваме будно, а сякаш сме потопени в отегчителен сън с блудкави, еднообразни сънища, от които изпитваме погнуса. Дори и тези еднакви дни да са „щастливи“ и „безметежно радостни“, то скуката (явяваща се по думите на Шопенхауер „бич, с който незаетата воля за живот жестоко ни наказва“) не позволява така да пропиляваме времето и дните си. Не бива да губим новото на новия ден, не можем да си позволяваме старото на отминалите дни да ни владее без остатък, всеки миг е „малък нов ден“ и ако не го приемем като такъв, то и денят ни ще си премине без особен смисъл или напразно. Затова Публилий Сир справедливо сочи: