Преследване на времето ((Изкуството на свободата))

„За мене никога времето не е било напълно лишено от стойност, но и никога не е било толкова скъпоценно, колкото заслужава да бъде. Бих искал да мога да кажа, че не съм загубил нито ден, а в действителност съм загубил много и дано не са години. Не ме е страх да призная това, понеже — доколкото си спомням — не съм загубил нито един ден без съжалението за това: времето не изтичаше край мене, а като че ли ми беше изтръгвано насила… Сега поне разбирам, че това ми се е случвало, защото още не бях определил истинската цена на времето… Аз знаех, че дните са скъпоценни, но не знаех, че са безценни. Вие, момчета, на които животът тепърва предстои, чуйте ме: времето е безценно! Аз не знаех това, не ценях времето според стойността му, времето беше за мене на последно място. Сега разбирам, че е трябвало да бъде на първо, понеже щом веднъж изтече, никога не се връща; загубата му е безвъзвратна.“

(Цит. по Ц.Бояджиев, „Августин и Декарт“)

Петрарка, разбрал истинската стойност на времето — а непосредствената реалност на времето за човека е в неговото лично разбиране и отношение към днешния ден — е написал и тези думи:

„Ние непрестанно умираме, аз умирам докато пиша това, ти — докато го четеш, другите — докато го слушат или не го слушат… всички умираме, винаги умираме.“

Ясно е, че денят ни трябва да бъде „употребен“ за живот, но, живеейки, ние така или иначе умираме. Важното е обаче доколко живеем, доколко умираме, тази пропорция е съдбовното: работата е в това да не стане така само да умираме — когато сме обърнали гръб на живота чрез бездействието, когато сме се оставили на коварната апатия. Ако от умирането не можем — в края на краищата — да се спасим (във всеки миг нещо от нас вече е умряло, най-малкото е умрял самият миг), то нека поне да не умре безславно пред очите ни този ден — а ние да го гледаме как умира „без да си помръднем и малкия пръст“, мислейки си лъжовно, че „той може и да умира, но аз поне съм жив“. Така няма да надмогнем смъртта — опитващата се всичко да погълне смърт — напротив, „подхлъзваме“ се и неусетно „литваме“ право към нея. Животът ни е даден за живот, не за отдаването му на смъртта; за живота си трябва да воюваме или поне да сме непрекъснато бдителни: иначе рискуваме да го загубим безвъзвратно. Един загубен ден е ден не на живота, той е ден на отказалия се от него, т.е. на незабележимо умиращия, поне на изцяло „заспалия“ човек. Ако само дишаш — и от всичко друго си се отказал — то това съвсем не ти гарантира, че си жив — или, още по-малко от това, че живееш…

Удивително е, че „разковничето“ в отношението на човека към неговия ден — което тук се опитвам да поясня — ми се разкри в един миг, отваряйки Светата Библия и попадайки на тези именно думи на Св.Апостол Павел: