Преследване на времето ((Изкуството на свободата))

Човешкото битие е едно уникално битие, което се самоопределя — както учи М.Хайдегер — в и чрез грижата, от която избавлението е може би смъртта. Даже най-простото превръщане на „сега“ в „не вече“, на „още не“ в „сега“ — пише той — предполага загрижеността на „това“, на което се случва подобно „изнизване“ на времевия поток. Нещо повече, ние осъзнаваме не само изтичащите мигове, но и поредицата от „току-що отминалите осъзнавания“ на всеки един от тях, което засилва още повече непоносимостта на нашата загриженост. Човекът със своето съзнание и чувствителност затова е непрекъснатост, „постоянен континуум от модуси на съзнаването, от модуси на отминалостта“(Хайдегер), които изразяват „времевата природа“ на човека, а нейн спътник е грижата. „В грижата е заключено битието на човешкото битие-тук (Dasein), негова същност е екзистенцията“ — пише великият мислител на Германия, който пръв в нашето време заговори смислено за човешката участ. Затова „като разбираща потенция-за-битие човешкото битие-тук е нещо, което в своето битие прави от самото себе си проблем“. Този е смисълът на екзистенцията, едно съществуване, което прави от себе си проблем именно чрез питането, другояче казано — грижа. (Изглежда от загриженост питаме, а не „просто така“!) Не трябва да забравяме също, че „съществуващото, което съществува по такъв начин, винаги съм аз самият“ (Хайдегер).

„Битието на човешкото битие-тук, т.е. грижата“ обаче се нуждае от още по-внимателно описание и вникване. Трябва да се започне с анализ на всекидневността, „разкриваща се като модус на времевостта“. Хайдегер ясно казва, че всекидневността е именно битието „между“ („от“ — „до“) раждането и смъртта, т.е. съществуването от неговото „начало“ до неговия „край“. И тук се стига до нещо особено важно, до което ние по друг път достигнахме по-рано, а именно че „човешкото битие-тук трябва — докато съществува — винаги още да не е нещо; докато човешкото битие-тук е, винаги има още нещо, което може да бъде и ще бъде; към това именно «нещо» принадлежи «краят» сам по себе си; «краят» на битието-в-света е смъртта“ (Хайдегер). С оглед на това неотвратимо „ще-бъде“ („бъде-ще“) смъртта — която човекът не иска, но „знае“ че ще бъде — ние трябва да съобразяваме живота си (т.е. онова, което „правим“, би трябвало да се съгласува по някакъв начин с… „неотвратимата финалност на смъртта“). Ние — въпреки казаното — в никакъв случай не трябва да се отказваме от вечността и от „безсмъртието“ (защото те са онтологически по-ценни от „простата времевост“); но смисълът на живота ни сега-и-тук, колкото и да е коварно това, се определя от очакването на смъртта като „не-живот“, поне като далечна и крайна „перспектива“ на живота ни, отричаща го кардинално (или пък: „потвърждаваща го“, както твърди например Шопенхауер, за който смъртта е условие на живота, на вечния му кръговрат!). Нашето всекидневие по парадоксален начин става и в своите дълбини се определя от

чувството, че „като че ли ще живеем вечно“

от измамното чувство, че животът продължава безкрайно — от което „отрезвяваме“ в мига, в който се появи мисълта за смъртта. Вярно е, че това се определя от факта, че с нагласата към смъртта и небитието съвсем не може да се живее (с нея просто бавно се умира!), но тя ни е необходима именно за да гледаме „трезво“ на живота, за да не се разминаваме с него. Мъдростта на средните векове личи особено от надписите върху циферблатите на часовниците, те са твърде много: „Всички удари на часовника раняват, последният убива“, „Един от тези часове за теб ще бъде последен“, „Живите призовавам, мъртвите оплаквам, мълнии разбивам“, „Може би този е последният ти час“, „Така преминава времето“ и пр. Но „моята истинска съдба не е смъртта, а животът, за него аз трябва преди всичко да държа сметка“ — тази идея ни пристрастява силно към живота, на нея дължим

любовта към живота