Преследване на времето ((Изкуството на свободата))

И така (това отклонение, надявам се, беше схванато в неговата необходимост и навременност) да продължим по своя път. Смъртта неотвратимо стои на края, човешкият живот е насочен към нея — и въпреки това не се свежда до нея; за човека не животът, а

безсмъртието се ражда като опозиция на смъртта

като нейно решително отрицание, като „изваждане“ именно на смъртта от живота. За безсмъртие може да се говори само от човека и за човека; глупаво е да се каже, че „боговете са безсмъртни“, за тях смъртта не е алтернатива и възможност, Бог е вечно пребиваващото в живота (Бог затова е принцип на живота!), затова за него смърт и безсмъртие не съществуват. Не трябва да пренасяме това, което е валидно за човека, върху Бога, напротив, трябва да търсим Божественото у себе си — и така да служим на живота, да го насочваме към неговия Източник и Извор. (Не човек е „сътворил“… Бога „по свой образ и подобие“, а обратното: Бог ни е сътворил и ни дава непрекъснато живот!) Тръгвайки против Бога и против Божественото у себе си — а много хора не съзнават, че само това правят — ние вървим против живота и безсмъртието, така се стига до абсолютното лишено от битие съществуване, така помагаме на смъртта да победи живота (което е възможно само като инцидент, а не по начало!). Но никога не е късно — поне докато „изглежда“… че сме живи — да спрем и да завием назад, към живота. Това като че ли е

най-кардиналната грижа на живия човек

да насърчава живото у себе си, да се съпротивлява без отдих на умиращото, на слабото, на онова, което се опитва да се „свлече“, да падне до смъртта — най-ниското, до което изобщо може да падне нещо живо. Възможностите за избор са две, нищо че, „външно погледнато“, всички ние така или иначе вървим към края, нищо че „човешкото битие е битие, насочено към края, към смъртта“. Амбивалетността на човешкото съществуване се свежда до това, че вървейки към смъртта (от „това“ не можем да избягаме или да се скрием!) въпреки всичко трябва да защитим живота, трябва да го запазим и дори „концентрираме-акумулираме“, а не да го „изразходваме“ докрая, без остатък. Нашето безпокойство извира от грижата да не се окаже, че — живеейки — ние всъщност без да искаме и без да забелязваме умираме, „работим за смъртта“, против живота, за своята смъртност, за своя решителен и неотвратим провал. Като казват: „трябва да изживееш живота си…“, хората допускат голяма грешка. Животът не може да се „изживее“, той ще остане и след нас, ние не можем да го „изчерпим докрай“; затова може би верният израз е: „Живей така, че да надживееш живота си!“, т.е. да го пренесеш без загуба, да го съхраниш. Ние, изглежда, сме точно това: „преносвачи на живот“ (човекът е съд, изпълнен с живот), животът ни е даден за да го пренесем и предадем без загуба на Оня, който ни го е дал, не да го изразходваме или пропилеем. В този смисъл за човека „смърт не съществува“, макар че в друг смисъл тя съвсем реално съществува. Смъртта не е „онова нещо“, което ни чака едва накрая, в онзи „преломен миг“, в който „прекрачваме границата между живота и смъртта“. Тя не е „оттатък“ („навсякъде е живот“), тя е навсякъде „около“ и — най-лошото! — в нас самите. Който разделя и откъсва смъртта от живота, той не разбира нито едното, нито другото: те са неразделни (като, например, полюсите на магнита). Затова Хайдегер, разглеждайки човешкото битие като „насоченост към смъртта“, е разкрил неговата тайна: то е битие и живот, но такова битие, което непрекъснато се съотнася със смъртта, „помни“ за нея и само така не забравя и за живота. С няколко думи — както вярно е казано и затова може да се повтори, въпреки „баналността“ на фразата —

„каквото и да се случи, животът продължава…“