Преследване на времето ((Изкуството на свободата))

Всъщност грижата и превръщането на себе си, на своето съществуване в проблем, а също и стремежът на човешките същества към постигане на автентично битие чрез „уплътняване“ на времето ни с „повече жива и индивидуална човечност“, в крайна сметка произлизат от това съпоставяне на човешкото с неговото бъдеще, бъдещето, което непрекъснато ме прави човек; това е същността на загрижеността ни като неотделима проява на нашето битие. Нищо друго извън човека не познава такава грижа, такъв кардинален проблем за бъдещето, такава жажда за автентичност, подобно търсене на самия себе си, така решаваща всичко и в този смисъл

съдбовна съотнесеност с бъдещето

Това, че човекът, живеейки сега, „водейки“ именно това всекидневие, търсейки тъкмо своята автентичност, го прави смислено и екзистенциално (т.е. като „из-блик“, „про-рив“, „из-лаз“ от едно непосредствено дадено и „неизбирано“ съществуване към друго такова, което не е, но според мен трябва да бъде) изобщо създава или конституира човешкия живот като битие, подобаващо за човека, при това именно за този човек и според неговата свобода. („В никакъв случай не изобщо“ и „за всички заедно“ — както искаше комунизмът, налагайки „идеала“ на комуната, в която всички наистина са равни в несвободата си и затова са заети с един „общ живот“, който на никой не принадлежи, но който на всички е еднакво чужд.) Значи това, което „просто“ и „по природа“ съм, не е достатъчно да съм човек (както категорично е достатъчно за животното!), аз ставам човек, искайки да бъда човек, да съществувам сега-и-в-бъдеще в една оригинална идея за човек, която аз сам съм създал и избрал. В този смисъл битието и бъдещето ми на човек изискват решителността непрекъснато да се отказвам от това, което „просто съм“, и страстно, дори с патос, да искам това, което трябва да бъда — и точно затова ще бъда. Да се отречеш от себе си заради себе си, заради своето да бъда и бъдеще е екзистенциален акт, в който се ражда човекът като „оригинална и собствена човечност, изцяло неповторима“. В този акт едновременно с това времето се „вгражда“ в моите основи, то започва съдбовно да ме определя, от което следва, че

бъдещето определя миналото ми

а не обратното, както толкова често се мисли, например „Миналото е господар на бъдещето“ (Жул Симон). Това последното решително не е верно, ако беше така, то би ли имало смисъл да се живее? Едно господстващо върху бъдещето минало (подобно на „неизмиваемия позор“!) лишава от ценност съществуването, тогава наистина няма смисъл да се живее, а и свободата неминуемо бива прокудена от едно такова скучно и безинтересно бъдеще, от което нищо ново не можем да чакаме, което предварително и изцяло „си знаем“, което с нищо не може да ни изненада или възхити. Затова пророците, хората, които виждат бъдещето като че ли е настояще, например нашата Ванга, никога не казват на човека, желаещ да се погледне в бъдещето му, цялата истина. Ако я разбере и повярва в нея, то тогава животът му мигом загубва смисъл, а и той самият ще бъде коварно дезактивиран да „прави“ бъдещето си, той започва да го „чака“ в неговата неминуемост, а това именно е гибелното. Какво например би било бъдещето на един човек, на когото е казано, че „положително“… ще умре на 21 май или пък след месец? Гарантирано ще умре много преди това, а предсказанието точно затова няма да се сбъдне; нещо повече, такъв човек „умира“ в същия момент, в който вече е чул жестоките думи, остава му само „фактически“ да умре. Лъжат се тези, които си мислят, че ако знаем часа и деня на своята смърт, то едва тогава в остатъка от време ще започнем да живеем истински и пълноценно: щом не сме го направили „преди това“ и „приживе“, сега вече е прекалено късно да започваме да живеем, за това вече „няма време“.

Ако сутрин избера „пролежаването“ на целия ден в леглото, дали с това съм се оттървал от всякакви грижи и безпокойства? Или обратното — това, че не съм отговорил на затворената в гърдите ми

екзистенциална загриженост и обезпокоеност