Преследване на времето ((Изкуството на свободата))

15.1. Всичко „станало, застинало, ненавиждано…“. 15.2. „Вътрешната осъзнатост на съдбата“. 15.3. Живият акт на ставането. 15.4. „Сляпата приблизителност на момента“. 15.5. „Еднократният, никога неповтарящ се израз на душата“. 15.6. Съдбата като „органична логика на съществуването“. 15.7. Чувството за временност и съдбовност на съществуването. 15.8. Времевият ритъм, отмерващ непрекъснато пулсациите на самия живот. 15.9. Съдбата като „живост на посоката“. 15.10. „Където нямаш сила, там нищо не пожелавай“. 15.11. Което искаме е свято. 15.12. Съдбата не измества свободата. 15.13. „Човекът е осъден да бъде свободен“. 15.14. „Всичко свое нося със себе си“. 15.15. Мъдростта надмогва всичко.

„Във всичко живо е вклинен белегът на необратимостта“,

пише Освалд Шпенглер в „Залезът на Запада“. Тази необратимост, която поражда

всичко „станало, застинало, ненавиждано“

и която е неотделима от човешкия усет за време, трябва да бъде изчерпателно разбрана от всеки живеещ, от всеки способен на разбиране. От друга страна по някакъв загадъчен начин времето е свързано с

„вътрешната осъзнатост на съдбата“

(Шпенглер) чак до степента да можем да твърдим, че време е тъждествено на съдба, на онова, което ми е отредено — или по-скоро аз самият съм си отредил, избирайки едно или друго съществуване и бъдеще. Моята съдба се разгръща във времето, в което живея; във времето аз „кова“ съдбата си, онази съдба, която всъщност е изкристализирала от частичките вечност, разпиляни в неуморния времеви поток. Затова времето, в което се пресичат необратимостта, един Аз и съдбата на този Аз, не бива да бъде търсено извън тази връзка, напротив, то може да бъде постигнато само в нея. Необратимостта пронизва жизнения процес на всяко живеещо независимо дали то я съзнава или не; същата тази необратимост присъства неизбежно и във времевото измерение на неговото съществуване. (Времето е подобно на „стегната в броня фаланга“, която нищо не може да спре — камо ли пък да я върне или обърне назад!) Съдбата от своя страна също съдържа ясна и безапелационна необратимост, тя се налага — съобразно с естеството и душата на живеещото — с желязна и жестока необходимост и неизменност, да не говорим за обратимост, връщане назад, криволичения и опити за бягство от отсъденото, предначертаното в нея. Тази обща необратимост, присъща в еднаква степен и на живота, и на времето, и на съдбата — пронизваща живота и времето на живеещото — е загадката, която трябва да бъде разгадана. Тайнството тук е неизмеримо и неизразимо, тъй като трябва „да включим в сметките си“ и свободата.