Преследване на времето ((Изкуството на свободата))

на осъществяването, облика на една душа (като тук ни интересува преди всичко зависимостта между живот и съдба). Осъзнавайки себе си, вниквайки в своята „себестност“, уникалност, самобитност („самостойност на битийността“), ориентирайки се в собствения вътрешен живот на душата и тялото си, човек в същата степен се преизпълва с

чувството за времевост и съдбовност

на съществуването си, със съзнанието за еднократната неповторимост и необратимост на актовете на времето и живота (в които „моето съществуване става така, както става“ — и както „другояче не може да стане“!). Вече говорихме за това, че паралелно на проникването ни в автентично човешкото съществуване (и на „преустройването“ ни съобразно него в търсенето на своята автентичност) нарастват неотменната за човека грижа, безпокойството, тревожността — които са друг израз на историчността, на възпоминанието за живота и вече станалото, но също и на опитващото се да бъде „неизненадано“ очакване на бъдещето в перспективата на съдбата. Затова наистина „никой не може да бъде разбран ако не се познава неговото чувство за време, неговата идея за съдбата, стилът и степента на осъзнатост на неговия вътрешен живот“(Шпенглер). В това изказване можем да намерим водещия принцип на едно пълноценно изследване на човека и живота, което тук се опитвам да предприема. При това в съгласие с приетите вече интуитивни предпоставки не трябва да забравяме, че:

• Човекът е изпълненост с жизнена сила, „съд“ („съдина“), съдържаща живот;

• Съобразно степента и величината на жизнената сила, побрана в този индивидуален „резервоар“ на живот, тя самата предопределя интензивността на собствените си прояви, тяхната носока, възможността за самостоятелна спонтанност, която може да се открие във всичко онова, което правим — и което сме;

• В тази степен вече е налице свободата като индивидуална форма на човешкото битие и като първо условие на съществуването, без което (за човеците) то е непредставимо;

• Човекът като „съд“ на живота е свобода, в този смисъл съдба е тъкмо вътрешната органика на живота в неговата слятост със свободата;

• „Нишката“, която „пришива“ живот-човек-свобода-съдба в неделима цялост и единство, е времето; времевостта е непосредственото съществуване на човешкото битие в неговата съдбовност и на почвата на живота и свободата;

Тези опорни точки, които все повече изкристализират, изпъкват в търсенията ни дотук, трябва да бъдат съхранени и задълбочени.

Времевият ритъм, отмерващ непрекъснато пулсациите на живота

(душевен и телесен, т.е. душевно-телесен и телесно-душевен) на индивида, от своя страна задава поредицата от необратими събития и актове, които в своята цялост образуват наричаната с толкова много думи — провидение, случай, неизбежност, немезис, ананке, тюхе, фатум, „кизмет“ (късмет) — съдба на конкретния жив и стремящ се към пълнотата на живота човек. Съдбовността на нещо станало е друг израз на неговата необходимост и във времето, и като битие, като реално ставане, което става по строго определен начин — в зависимост от дадени или пред-зададени „детерминанти“ (жизнеността със съответстващата й свобода). Ако е нужно по-нашироко да бъдат „разшифровани“ тези детерминанти на човешкото, то тук мога да отбележа поне тези: телесен и душевен потенциал на личността (с какво тяло и с каква душа си надарен!), съвкупността от способности, възможности, сили с определен характер и насока (било като телесност, било като душевност, било като, най-често, органиката на двете), конкретна и индивидуално проявена виталност в нейната (по заслуга на субекта постигната) спонтанна освободеност и хармонизираност на „елементите“, на градивните й компоненти и т.н. в посока на все по-голяма детайлност на изброяването. Особено място тук принадлежи на постоянното условие, правещо човека човек, именно на свободата, която е „душа“ на този ред на предзададени детерминанти, които в своето динамично отношение и взаимодействие пораждат

съдбата като „живост на посоката“