Преследване на времето ((Изкуството на свободата))

е казал философът, изразявайки една дълбинна интуиция, която всеки човек „носи“ в себе си — макар че малцина го знаят или „признават“. Тук няма да подлагам на анализ изречението на божествения Платон, изразил по този начин великото си интуитивно прозрение в тайнственото естество на времето — и вечността. Но да си позволя поне това кратко разсъждение-илюстрация. Онова, което „улавяме“ във времето и което „получаваме“, опитвайки се да се „вместим“ в неговия поток, се намира в някакво отношение с вечността — и това ни прави в някакъв смисъл извън времето (като същества, които все пак разполагат с него, а не са негови безмълвни жертви). Времето не ни „поглъща“ без остатък, а по чуден начин ни съхранява, предоставяйки ни цял спектър от възможности, ресурси, пролуки в инертността, динамични потенции и една все пак достижима свобода за актуално съществуване и осъществяване на самите себе си. Тази изначална

синхронизираност на време и съзнание

на живот и човек, на потенциално и актуално в поредицата от актове на съществуването е някаква непонятна мистерия, която в никакъв случай не бива да разрушаваме — мислейки си, че можем да бъдем „нещо повече от нея“ (или пък че „стоим над нея“). Има неща, които съвсем не зависят от нас, напротив — ние изцяло зависим от тях. Сред тях на едно от първите места е времето — нишката, свързваща ни с първичната жизненост и с отвъдната вечност, с вечността, до която никога няма да стигнем ако не разбираме себе си, а по този начин и неумолимото време.

Интуицията за обвързаността на времето с движението (или: на движението с времето?) е основа на разбирането ни за живота, чиято времева същност е без съмнение. Динамиката на живота, включително и на живота на съзнанието, предпоставя една историчност, която намираме в себе си и във всичко, направено от човека („култура“ в противоположност на „натурата“, природата). Това че всеки един живот е динамична реалност или история, в чиито смисъл се вграждат и времето, и съзнанието, и свободата, също е една интуиция, до която без затруднение достига всеки разбиращ човек. Засега само „назовавам“ онова, което непосредствено ни е дадено, опитвайки се да запазя неговата „жива фактичност“, интуитивност. Не искам да мисля върху него, защото мисленето е склонно да унищожава непосредствеността и нейната живост, а „пороя от думи“ и понятия много често не прояснява, а по-скоро „замъглява“чистата и ясна интуиция, скрива нейната „очевидна“ истинност. (За да избягна обяснителността и основаната върху нея „назидателност“ — а от тях, всички разбираме добре, извира една отегчителна, трудно поносима „мъгла“ и сложност — ще се стремя, напредвайки в поставянето на въпроси и търсенето на отговори, да се движа в най-близкото до интуирането и непосредствеността пространство. Тоест ще се опитам да не бягам от него в дебрите на посредствената — и „опосредената“ — мисъл, в която всичко е възможно и условно, всичко може да се каже и докаже, в която… „всички котки са сиви“ и в която истините — с определен, ясно забележим адвокатски „привкус“ — са така мними и относителни, така лишени от контури и пластични очертания.) В този смисъл нека да се задържа малко повече до интуицията за движение, която ще хвърли светлина и върху неотделимото от нея време (нима времето не е движение, отекващо ясно в пределите на субективността и съзнанието на човека?!) Това ще ми даде удобен случай да покажа

затрудненията на разсъдъка

проявяващи се както във връзка с „обяснението“ на движението, така и — особено — на времето. Ще открием, че правомерно сме се отказали от търсенето на обяснения, задоволявайки се изцяло с разбиране (нужно ли е да се обяснява на оня, който прекрасно разбира?!).