Преследване на времето ((Изкуството на свободата))

Нещо се движи, да речем, това е една „точка“, минаваща по права линия от А до В, а ако този пример съвсем не ни харесва, нека да използваме друг: движението на човек по тротоара, забързан нанякъде, може би към своето бъдеще. И в двата примера няма нищо странно и необичайно, интуицията ни изцяло ги разбира и за нищо не се пита. Движещото се — независимо дали това е точка, абстрактната точка по правата или пък е забързан човек по тротоара — плавно минава непрекъсната поредица от „места“ в пространството за определено време, без да спира или да се „вкаменява“ само в едно, което да е „привилегировано“ в сравнение с останалите. При това тези абстрактни „места“, заемани в отделните мигове, не са интересни сами по себе си, но ние си ги „премисляме“, опитвайки се да проумеем ставащото. За интуицията съществува една непрекъснатост както на пространствените положения и координати на движещото се (тяло или точка), така и на поредицата от моменти „сега“, в които движението се осъществява. Тя не ги обособява и „изважда“ от тяхната непрекъснатост, а ги разглежда като „слети“, неразличими дори за окото, пластични и гъвкаво преминаващи едно в друго без никакви интервали помежду им, без „прескачания“ от място на място и от миг на миг. Движението — интуитивно погледнато — за нас не е никаква загадка, в него ние виждаме нещо разбиращо се „от само себе си“, динамиката на стъпките и тяхната скорост, обуславящи преливането им една в друга, са установими „на око“ (без да ги измерваме, без да се интересуваме от количествената им страна), ние само се впечатляваме от грациозността (или сковаността) на походката на този човек — и нищо повече. Разсъдъкът обаче не се задоволява с хармоничната цялост и непрекъснатост на осъществяващото се пред очите ни движение, а започва да си задава не дотам смислени въпроси, които объркват всичко и които в крайна сметка и най-простото преместване в пространството превръщат в невъобразим абсурд. Той започва да се пита например как става така, че в този момент нашата точка е тук, а в следващия е там, и ние въпреки това не забелязваме „скока“ й от едното място до другото и от единия момент в другия. Разсъдъкът устройва „трибунал“ над сетивата и започва да отсъжда, че те са се поддали на непростимо заблуждение и илюзия — щом се оставят да се подвеждат от мнимата непрекъснатост, плавност, пластичност и пр. Същото разсъдъкът прави и с времето, прекъсвайки живата последователност на естествено течащите мигове, обособявайки изкуствено разделени една от друга точки „сега“ — в едната от които, вероятно, мигваме с едното си око, а в другата — с другото. След като по този начин вече е разрушил непрекъснатостта, разсъдъкът започва да се чуди защо тя повече не може да бъде реконструирана и възсъздадена в „точни понятия“ (което е напълно „в реда на нещата“ след като сме я подложили на такава груба предварителна деструкция!). Затруднението на разсъдъка тук е резултат на изходната му нагласа да спира и „накъсва“ движението и времето на части, които след това не може да обедини в първоначалната, но нарушена („разбита“) цялост. (По същия начин — да вметна това — някои умници продължават да се чудят как е възможно от яйца да става омлет, а от омлет да не могат да стават яйца!) Подобни коварни затруднения на разсъдъка мнимо се разрешават от т.н. диалектика на Хегел, който е склонен да приеме явния абсурд (за да преодолее безконечните безсмислени спорове), но не и да вникне в простата и непосредствена човешка интуиция, която ни казва всичко необходимо за разбирането. Той прави това по следния маниер: „Движещото се в един и същи миг е «тук» и вече не е «тук», а и «там», то значи е на две места едновременно, един вид е… «никъде» и т.н.“. Безспорно е, че подобни фокуси не могат да помогнат на провала на разсъдъка по въпроса за разбирането и описанието на най-простото движение (представете си как би могъл да ходи човек според предписанията на разсъдъка, възможно ли е да се ходи изобщо ако трябва да правим крачките си не автоматично и импулсивно, а „осмислено“, по „команда“ и т.н.; не е ли смешен човекът, който започне да ходи по тротоара „диалектически“ — „хем тук“, но вече „и там“, „стъпвайки сега“ с този крак, с него също стъпваш и „не тук“ и „така“, но и „там“ и „иначе“?!). Безсилието на разсъдъка и непълноценността му пред интуицията, в които ще имаме поводи да се убеждаваме и по-нататък — ако убеждението тук е изобщо уместно — не се нуждаят от коментар.

Изводът е само един: не бива да се доверяваме на оня, който ни е излъгал дори и веднъж — или пък не е оправдал обещанията си. За нас това в случая означава да се предпазваме от самоцелните разсъдъчни упражнения, не водещи до никъде, а да се доверим на интуицията, т.е. да се изпълним с

доверието към самия себе си