Преследване на времето ((Изкуството на свободата))

В един момент разбираме, че сме в началото на този конкретен, оттук започващ път, който някога ще ни изведе в неизвестното. Дотук сега ни е довел пътят, по който сме вървели доскоро, за който също предварително не сме знаели къде ще ни изведе и кога ще свърши, ще се „прелее“ в друг, засега неизвървян път. Не са интересни толкова особеностите на пътя (тесен, широк, прав, гладък, каменист, „селски“, „царски“ и пр. ли е той), важна е посоката, а също и времето, необходимо ни за да го избродим. Тези, които се влияят от това утъпкан ли е пътят (а забравят за това накъде води!), не избират своя път според „същината на работата“, а по случаен признак — казано е, че посоката определя най-важното в пътя. Най-добри са пътищата, които пряко водят към своята цел — дори и да са съвсем неудобни за вървене; а хубавото им е това, че пестят време. От друга страна всеки път е проправян някога от „първи пешеходци“, тръгнали случайно или неслучайно нанякъде, а след това последвани от някой друг или от мнозина. Ние използваме обикновено „готовите“, дадените ни наготово пътища — за да не губим излишно време в проправянето на нов, който (ако е добър) отдавна щеше да бъде прокаран от някой. Дали това съображение не е причина „да не ни излизат сметките“ с времето е отделен въпрос, на който засега не можем да отговорим.

Изглежда, че пътят съществува заради пътниците също дотолкова, доколкото и пътниците съществуват заради пътя, те са неразделни. Затова изоставеният път е прекалено тъжна гледка пред очите на случайно (или „закономерно“) минаващия или заблудил се пътник — който бързо тръгва нанякъде — за да избяга вероятно от изведнъж овладялата го печал и меланхолия. Има странни пътници, които бродят напосоки в пространството между пътищата, осеяно с безброй пътеки, направени вероятно от такива като тях или пък от заблудили се, но търсещи своя път (впрочем, по пътя или по пътеки е по-интересно да се върви?). Защо го правят, за тях не съществува ли „пътят, по който всички вървят“? Може би тези странници нямат друг избор: за тях вероятно е непоносима тълпата, която уверено и без съмнения върви по гладкия път. В същото време, ясно е, всеки от „заедновървящите“ е неспособен да понесе самотното вървене по някакъв едва-едва забележим път в същата степен както странникът-самотник не може да понася компанията на някаква неизвестно защо така уверена върволица от пътуващи към непонятното. Нека добавя е това, че всеки път, на който сме в началото, е

път към неизвестното

познати ни са само пътищата, по които се връщаме, а не тези, по които за „първи път“ поемаме нанякъде. Но и това е относително: връщането е чиста загуба на време и рядко се „практикува“, най-често извървяваме докрай, до „ново начало“ погрешно избрания път, а тези, които идат по него срещу нас, също не са връщащи се, тяхната посока просто е различна. Но те все пак са изминали това разстояние, което ни предстои. Затова, срещайки по своя път такива „връщащи“ се (от наша позиция) хора, ние старателно се вглеждаме в лицата им с надеждата да разберем струва ли си изобщо да се върви нататък, няма ли да е напразно вървенето, което ни предстои и което едва сме започнали — а също и дали ще ни стигнат силите да извървим неизвестните, възможно изтощителни пространства и разстояния. Във всеки момент на своето пътуване изпитваме неувереност и колебания, подхранвани тъкмо от гледката на „идещите срещу нас“: защо например те „бягат“ и „напускат“ онова, към което ние сме се насочили и се стремим; как така за нас е привлекателно онова, което за тях е нещо, което е за предпочитане да си „по-далеч от него“; има ли смисъл изобщо да се върви нататък, където други са били, но не са пожелали да останат; не е ли по-правилно наникъде да не вървиш щом като гледката на „щъкащите“ натук-натам пътници е така тъжна, навява усещане за абсурд и т.н. Но пътешествията ни — и във времето, и в пространството — така или иначе са наша

лична одисея,