Преследване на времето ((Изкуството на свободата))

Мислейки „на кръстопътя“, върху нас се стоварват всички пътища с цялата си тежест, всички посоки с абсолютната си неизбродимост, всяко възможно пътешествие, което човек изобщо може да предприеме. Ето оттук вероятно иде асоциацията с „тежък кръст“, влизаща органично в символа на кръстопътя. Вървенето по един път е действие и практическо дело, там липсва раздвоението, преживявано на кръстопътя, там ни разяжда само съмнението относно посоката и умората, свързана с разхода на физически и душевни сили. Мисленето обаче е отправяне едновременно по всички възможни (мними или реални) пътища, при това без видимо да сме „мръднали“ от мястото си. Мисленето от друга страна е особено, кардинално различно движение, което извървява (опитва се да извърви) и премине през цялата „мрежа“ от пътища, ситуирани в нашето съзнание. С други думи казано, мисленето ни позволява да извървим по магически начин всички пътища, без да сме тръгнали в действителност и „реално“ по нито един от тях. (Оставям настрана въпроса за това кое е „реално“ и „действително“ и кое не е!) В този смисъл мисленето ни спестява неприятните случаи да губим време, връщайки се разочаровани от пътешествия, които са се оказали излишно движение по „задънени улици“ или коварни лабиринти, т.е. пътешествия, които изобщо не е трябвало да предприемаме. Мисленето ни ориентира под формата на проект за това какво е възможно да ни чака по пътя и особено на неговия край, макар че това ориентиране няма непосредствеността и пълнотата на действителното „виждане“ и „сблъскване“ с изненадите и изпитанията, които ни чакат, които са „разпръснати“ по всеки път. Стоейки на кръстопътя, ние точно това правим: „вървим“, движейки се обаче по „вериги от предположения“, и се опитваме чрез въображението си да си представим „разгърнатата ситуация“ на реалното вървене с всичките му „перипетии“, неизвестности, събития и пр. Тук изпъкват поне два момента:

мисленето ни пренася в бъдещето

като проект или „план“, но, от друга страна погледнато, това пренасяне не е така „наситено“ с непосредственост и пълнота, каквито има практическото вървене по прашния, огрят от слънцето и водещ към хоризонта път. За да решим въпроса за смисъла на това мнимо вървене чрез мисълта по някой „неизвървян“ път трябва да прозрем скритото в така нареченото пред-ставяне (пред-ставане!) на всичко, което искаме и може да видим ако сме там, на самия прострял се пред нас път.

Пред-става, както сочи самата дума, е нещо, което имаме, с което разполагаме преди да е станало онова, което се мъчим да си представим: пред-ставим. Пълната форма на тази дума е, вероятно, „пред-ставане“, станала после „пред-ставяне“, „пред-става“. Щом има пред-стави, прехвърлящи ни в бъдещето „преди то още да е станало“ (когато стане, то вече не е бъдеще!) или дори „преди да е имало намерение изобщо да стане“, то кое тогава е „след-става“? Станало е нещо, ние сме били там, участвали сме, правили сме го, а след това имаме в спомена си „следа“ за станалото, т.е. тъкмо „след-става“, която неточно обикновено наричат… „представа“(!). Понеже липсва дума, условно тук предложена като „след-става“, и в двата случая употребяваме думата „представа“, което, видя се, не е съвсем коректно, по-точно е съвсем некоректно. Приемането, че съществуват „два рода представи“ — за вече станали неща и събития, които помним (спомени) и за предстоящи неща и събития, които чрез мисълта и особено фантазията ни се налага да предугаждаме — „спасява“ отчасти положението, въпреки че не решава проблема. Съществуват, значи, минали събития, закрепявани за съзнанието в спомена, и бъдещи събития, в които се пренасяме напред в биващото, но „нестанало“ — и това е основата на представянето. Пита се, откъде нашето съзнание „взема материал“ за образуването на своите представи? Коя е основата, от която израстват така разнообразните ни представи за бъдещето, т.е. за онова, което не е, но ще или трябва да бъде? Ясно откъде, от миналото, затова можем да кажем, че

миналото иска да определя бъдещето

поне в сферата на съзнанието (представянето), а оттук — и в сферата на „реалното ставане“ на живота. Какво следва от това?