Преследване на времето ((Изкуството на свободата))

Вътрешните дефекти на представянето и представата, обременена от миналото, от вече станалото, за които стана дума (а и други такива могат да се намерят при по-голямо вникване в проблема) са непоправими и неотстраними: непосредственото ставане превъзхожда представянето не само с живост и конкретност, но и и със своята откритост към бъдещето, а оттук — както ще видим — и към свободата. Същевременно много зависи и от това как си представяме нещо, което не е, но по наша преценка трябва да бъде; ако съумеем в представите си да уловим хоризонтите на бъдещето (не обаче на… миналото, не като „след-става“), то това вече е истинското предназначение на автентичното представяне. Мислещият автентично свободно се пренася във „всички времена“, той не е слуга на миналото, а е открит най-вече към своите шансове в бъдещето. Обремененият от миналото си обаче не е предразположен към свободата, той мъкне със себе си прекалено тежък товар, който го приковава — заради силата на „тежестта“, вероятно — надолу, към „ниското“ и земята. Отдаденият на бъдещето и скъсалият с миналото си човек в същата степен е отдаден и на свободата — и затова е „при себе си“, при живата си непосредственост, устремена към своето да бъде и готова за неговите предизвикателства, изненади и изпитания. Разбирането на всичко това все още ни предстои, нека да имаме търпението да извървим „отредения“ до него път.

Стоейки в размисъл на кръстопътя, ние интуитивно предчувстваме несъстоятелността на представянето и се овладяваме от неприятното усещане за безсилие. Искаме да изберем по-добрия от многото неизвървяни пътища, но се „улавяме“ в безпомощност, която поражда една

сковаваща нерешителност

и безволие да поема по своя път. Способността ни за избор се оказва парализирана: как да избирам, след като за мен е непостижимо какво ме очаква по всеки от тези разпрострели се пред мен непознати пътища? Как да си пред-ставя предварително още не станали неща и събития, които просто нямат „реално битие“ като външен живот — и които, вероятно, ще се случат само когато аз самият застана лице в лице пред нещо „неведомо“ на някой завой на пътя? Не е ли глупаво да се измъчвам да си представям непълноценно (опитвайки се да си направя „план“ на бъдещето!) своя живот „занапред“ — и така да потъвам все по-дълбоко в своята нерешителност, пораждаща пълно безволие, пасивност, нежелание и неспособност да реша и така да поема по някой път? Какво да правя, какво обикновено правим когато сме застанали на някой кръстопът и сме се преизпълнили с нерешителност накъде да поемем? Не решаваме ли всекидневно тази коварна задача, свързана с потребността да поемем отговорността за своя избор?

Всичко опира до посоката, носеща в себе си целта. Обикновено чакаме и се „оглеждаме“ за да разберем „какво правят другите“, за които като че ли не съществува — поне за момента — подобно раздвоение. Всеки върви нанякъде, а по изражението на лицето му откриваме, че „знае прекрасно“ накъде отива (или поне се представя за уверен в своя път). Изкушението, на което мнозина са вечна жертва, е налице: да тръгна с него или след него, да се овладея от неговата показна увереност, да вървя, подражавайки на други хора. На тази основа възниква „върволицата от вървящи“ по някой път, тълпата, подобна на стадото, вървящо след своя водач и доволно от „спойката“, която го прави именно стадо (колектив, „маса“, „единен строй“). Тук се крие разяждащата индивидуалността и отговорността общност, която не търпи различието (своя, лично избрания път) и раз-личността, а толерира само посредствеността. Да вървиш, усещайки „рамото на другия“, което те изпълва с чувството, че „не си сам на пътя“, „сам със своя път“, е вървене, изпълнено със сигурност и лишено от безпокойства,но то означава отказ от себе си, превръща те в „продължение“ или „допълнение“ на нечие друго тяло, на едно друго същество — „голямата личност“ на колектива, в който всички са безлични, всички са се отказали от своето лице и от своя път, от пътя, разположен в тяхното лично време, времето на техния личен живот. Ако имах много „животи“, то бих могъл по този начин да пожертвам някой (за да „видя“ и да се убедя с очите си как се живее безлично!), но аз имам само един — тогава?

Другите са именно други, не аз и ти, а нещо твърде неопределено и аморфно, изцяло безлично. Ако всеки от тях се е отказал от себе си (за да се „слее“ с колектива) и заради уюта на „общото вървене“, то това си е тяхна работа, нека да си бъдат „други“ („общност на другите“), нека вечно да не са аз, ти, той… Това е техен избор, но той не ме задължава с нищо: аз искам да имам тъкмо свой избор, избор, касаещ моя живот, живота, разположен в отреденото ми време. Следователно това, което превръща човешкото същество (като абстракция и възможност) в този човек или личност, е

своеобразната „оптика“ на виждане