Преследване на времето ((Изкуството на свободата))

определяни от изглеждащия неизчерпаем ресурс на времето, с което младите хора разполагат, а също зависещи и от силата, кипящата енергия на младия човек, явяваща се най-значимо жизнено превъзходство (живеейки, ние черпим енергия, сили, а също и изразходваме безценно време, с което в резултат остаряваме, „изхабяваме“ бъдещето си, отреденото ни време, ставаме също слаби и все по-негодни за живота — уви, така е). Следователно онзи, който гордо си позволява да каже: „Идвам оттам, накъдето си се запътил!“, всъщност казва нещо крайно двусмислено, а не точно онова, което си мисли, че казва. На него му се струва, че притежава предимството на опитността, но това съзнание мигом се стопява когато (и ако!) разбере, че човек може да бъде опитен във всичко: в глупостта, в безсмислените лутания и грешки, в объркаността, в опорочеността, объркаността, в обикалянето по омагьосани, връщащи се назад пътища, в „тъпченето“ на едно място, в което на мнозина (без да забележат това!) минава живота им. („Аз съм опитен в… провалите си!“ — как ви звучи това?!) Всичко развалящия разсъдък и тук се опитва да наложи себе си: пред опитността не друго, а тъкмо „новостта“ (и младостта!) има безспорно преимущество, но това едва ли някога ще бъде проумяно от някои хора (тук не говоря за мъдрите стари хора, които всичко разбират и признават, които са склонни „да дават път на младите“ и да им се радват че така ентусиазирано вървят по него!). Затова изборът на път и посока е неотменима задача на всички — и за напредналите по някой път, и за намиращите се в самото начало, тук всички сме „равни“ и всички трябва да бъдем еднакво неуверени. Но младите не са овладени особено от съмненията, че избраната посока е „сбъркана“, че не води „доникъде“, у тях все още е жив

оптимизмът на началото

те не познават примирението на края, на което са способни само „истински живелите“. От друга страна това, че някои от вървящите по пътя са свикнали с него (и се чувстват уютно, „безметежно“, „солидарно споделящи отговорността“ и пр.) съвсем не е предимство: защото те един вид са станали „привързани“само към една посока, несвободни, нямащи решителността да сменят посоката и да се откажат от извървяното — което наистина е чиста загуба на време, но същевременно пък прояснява погледа, помага ни да виждаме по-ясно нещата в истинската им светлина. В другия случай намиращите се в някое начало се чувстват в по-изгодна позиция — въпреки че са по-неуверени. На тях им остава само да се осланят на своята интуиция, на порива на собствената жизненост, която безпогрешно им показва техния път — и на основата на дълбоките вътрешни ресурси на личността (дарби, способности, предразположености, искания, воля и пр.) уверено, с настроение и вдъхновение да поемат към своето бъдеще. Тук особено важна е отдадеността на своя, истинския и така силно жадуван път — „пътя, за който, изглежда, съм роден“. Изборът на път е дело на интуицията, „даваща криле“ на волята, интуицията, която съкрушава разяждащите душата съмнения и особено нерешителността, подхранвана от винаги неуспешните опити за „разсъдливо“ и дори „рационално-представно“ избиране (при което никога „сметките не излизат“). Обикновено сме склонни да си мислим, че ако можехме да заложим на

„абсолютно сигурния избор“, произтичащ от знанието