Преследване на времето ((Изкуството на свободата))

на онова, което ни „чака“ по пътя, то едва тогава бихме се почувствали „напълно свободни“ от усещането за неувереност, от време на време преминаващо в съзнание за безнадеждност. Тази нагласа обаче се оказва — в светлината на казаното — напълно безпочвена, настроеността към „абсолютната сигурност“ е илюзия на разсъдъка, която не издържа и най-елементарна проверка. (Не може всичко да се… „изчисли“ в едно бъдеще, бъдещето не може да се планира, то зависи от фактори, които не зависят от нас, налице е „преплитане“ на условия, което не може да се предвиди и пр.) Ето една възможност за показване на илюзорността на „винаги кривите“ сметки на разсъдъка относно „подредбата“ на един живот и на едно бъдеще. Очакващия сигурност и „опознати възможности“ си мисли, че знае какво ще се случи по пътя, какво „там го чака“ — чака човека, „разсъдливо избрал своя път“ и разсъдливо вървящ по него, потискайки всички съмнения; но очакващото ме по пътя е нещо, което не е „готово“ до моята поява „там“, при това в съответното време, то е нещо, в което аз също съм призван да взема участие, дори да го „извикам към живот“, да му придам непосредствено битие, просто казано, да го направя; следователно „сигурното очакване“ не е друго освен израз на недоверие, подценяване и елиминиране на вървящия — от неговия път, пътя в неговото бъдеще. Но „изваждането“ на човека от неговото бъдеще всъщност води до абсолютна несигурност, т.е. до точно обратното на очакваното (нещо ще стане само ако аз съм там и аз го направя, без мен „всичко е възможно“, „няма нищо сигурно“ и пр.; нали ако мен ме няма в… моето бъдеще, то тогава наистина всичко може да се случи (но и тогава всичко ми е изцяло безразлично!), нали върху мен се крепи моето относително сигурно — защото зависи и от мен — бъдеще, а не върху неизвестно какво. Тогава откъде ще се вземе „абсолютната сигурност“ на знанието, което е извадило от бъдещето ми единственото нещо, което (ако не може да се знае) поне може да се чувства непосредствено, а именно — аз самият, мене, моята субективност? Разсъдъкът е безсилен пред живота и ако има чест, то трябва да занемее — и да престане да се меси в неща, които не разбира, които не са „негова работа“ (Кант, който доказа защо това е така, нима е съвсем забравен?!)…

И така, знанието се опитва въпреки всичко да надмогне и унищожи свободата на избиращия със съпровождащите я

рискове и възможности за инициатива

безпокойства и изпитания, надежди и изненади, а това е удобно тъкмо за „разсъдливите“, които не разбират и се плашат от неочакваността (а тя е истинския „привкус“ на свободата за всеотдайно обичащите я, за влюбените в нея). Ясно е, че в гърдите на тези последните се надига мощно неприемане на идеала на такава „регулирана“ и прекомерно сигурна в себе си, „знаеща“ бъдещето си и самонадеяна „свобода“ — свобода, доближаваща се по естеството си до несвободата, която носи в себе си още по-кардинално усещане за празнота и неудовлетвореност, а също и несигурност. (Затова, впрочем, вярващите в съдбата — а не в свободата — са така неуверени в себе си, затова тяхното бъдеще, като независещо от тях самите, е обвито в абсолютна непроницаемост, в един мрак, в който не се вижда никаква светлинка; как да разчитам повече на това, което „ще ми кажат картите“ или… утайката от кафе, отколкото на… самия себе си?!) Стремейки се да добием

пълна увереност в бъдещето си