Преследване на времето ((Изкуството на свободата))

и разбиране, „гледната точка“ на самостоятелната индивидуалност, потопена в своето необратимо-неумолимо течащо време. На „общо вървящите“ гледната точка е „обща“ и само една, което значи, че никой не разполага с нея, „другите“ като други нямат гледна точка, отказали са се от възможността да я имат, да гледат през своите очи и съобразно себе си. Подобна слепота е непростима за „зрящи хора“, всеки от които може да вижда, но се е отказал от това, лишил се е от своя оптика, от своеобразие на гледането — и от самото гледане. (А дали такива хора са се лишили и от слух?!) Всеки отговорно вървящ по своя път има, „носи със себе си“ оригинална гледна точка, съобразно която всички посоки могат да бъдат сверявани, а най-вече онази, от която зависи останалото: посоката, сочеща истината на битието (във времето и за човека). Следователно

абсолютна гледна точка не съществува

няма такава „оптика“, съобразно която всички посоки могат да бъдат сверявани, но една да е смятана за „привилегирована“ и „валидна за всички от нас до един“ (та нали ако я имаше, то тогава и пътища изобщо нямаше да има, нали тогава и пътят щеше да е „само един“, т.е. хаосът и лутането щяха да бъдат пълни зад видимия „абсолютен“, но и съвсем „казармен“ ред,: безсмислието на всяко вървене „извън строя“ тогава би било наистина пълно?!). Всеки вървящ, запътил се някога нанякъде, носи своя оригинална „оптика“, неповторимо виждане на „световните посоки“, позиция, от която той съди, преценява и гледа на движенията около себе си, а също — и най-вече — и на своето лично вървене, на своето отговорно пътуване. Затова неизбежни са споровете между пътниците за това кое е „напред“, кое — „нагоре“, „надолу“, „встрани“, „назад“ и пр., тези спорове нямат край и могат да се приемат като неизбежен спътник на всички човешки „одисеи“ и „върволици“. Следователно никой от самостоятелно вървящите няма предимството да е в „по-изгодна“ позиция от останалите, да ги превъзхожда в нещо, да се представя за по-опитен в „пътешествията“ и в живота изобщо. Дори и времето, което някой е „употребил“ за движение по някакви пътища, („времеви“ или „пространствени“, това е без особено значение), не му дава никакво предимство пред тези, които са млади и едва сега поемат нанякъде. Това непризнаване на „опитността“ може да изглежда странно, но парадоксите около тези лутания по безброя пътища, които сме извървели — и още толкова, които ни чакат да извървим — са нещо непредотвратимо и дори естествено. Така е и тук: времето, което някой е „употребил“ за вървене, за „скитания нанякъде“, съвсем не е — само по себе си — някакво същностно предимство пред тези, които не чак толкова като него са се лутали. За това време „опитният“, придобилият своята опитност, всъщност е остарял, той значи има „голямо минало зад себе си“, за сметка на което — в същата степен — бъдещето му е… намаляло. (Кое обаче е по-ценното: миналото „зад мен“ или бъдещето пред мен?!) Това, че някои глупави хора се гордеят с миналото си (казвайки, например: „Аз съм живял много и много съм препатил!“; „Аз съм жена с минало!“; „Какъв и какво бях аз някога!“ и пр.), което в действителност само е „изяло“ бъдещето им, е показателно за това, че те не разбират какво говорят. Такива хора, изглежда, са склонни да се хвалят с това, с което особено не можеш да се похвалиш — и не можеш да „замажеш“ с думи; от някои неща и за някои неща може само да изпитваме неудобство: едно от тях е че сме… остарели (без особено да сме помъдрели!). Защо никой не казва за себе си, например: „Аз съм изкуфял дъртак!“ или „Живях много, живях дълго, но какво разбрах от живота?!“, но мнозина охотно говорят: „Аз съм опитен, чуйте аз какво ще кажа!“, „Аз съм човек с минало, зад мен стои цяла история!“, „Ние, старите, всичко знаем, но, уви, не можем… почти нищо!“ и пр. Това е така, защото не е важно просто да си правил нещо или да си вървял „много време“ нанякъде (което да е равно на това да си живял), а има смисъл най-вече накъде си вървял, защо си поел нататък, какво си постигнал, особено пък как си живял, какъв, накрая, си станал („какво е станало от теб“!), движейки се без отдих и упорито нататък, към своята цел, „по своята посока“. Затова и старците, употребили целия си живот за пътувания в разните посоки на живота (те затова и имат „богато минало“), нямат никакво предимство пред младите, които едва сега тръгват „срещу“ своето бъдеще, напротив, сами трябва да съзнаят и признаят факта, че тъкмо заради изразходваното и невъзвратимо време са ощетени най-вече откъм най-ценното: бъдещето. Затова всеки чувства, интуитивно разбира и трябва да има доблестта да признае

предимствата на младостта