Преследване на времето ((Изкуството на свободата))

която предприемаме на свой риск и отговорност. По нейните пътища ни очакват изпитанията, вероятно търсени от нас самите без да знаем защо, лутанията и изморителните „изкачвания“, срещите с непознати хора със сходна на нашата съдба, желани и нежелани преживявания и събития, случки и преживелици, изкушенията и неочакваните беди, радости и тревоги, без които животът едва ли си заслужава усилието. Едва ли има пътища, за които е възможно предварително да знаем къде извеждат и особено какво ни чака по тях, всеки път е път към неизвестното, което тайнствено и магнетично ни привлича. Едно поне е сигурното: пътуващите са „по-важни“ от пътя, без тях пътят ще запустее и скоро ще престане да е път, ще загуби „очертанията“ си и дори посоката (посоката я даваме ние, щом тя изгуби за нас привлекателността си, и пътят умира), пътищата са „живи“ докато по тях бродят живи хора, а след това и те умират — подобно на нас, хората. Всяка одисея, подобно на оная, първата, „одисеята на… Одисей“, крие в себе си елемент на безнадеждност, който обаче не бива да ни завладее — ако надеждата умре… „и ние ще легнем на пътя да умираме“, но до този страшен момент „щъкаме“, какво друго да правим; и ако „одисеята на Одисей“ свършва щастливо, то финалът на нашата е „нещо, за което предпочитаме да не мислим“ (смъртта), но точно затова са интересни и привлекателни тъкмо „спирките“, „междинните цели“ и „станции“, където се намира онова, заради което изобщо вървим и т.н. Ето че „пристигнахме“ до най-главното, от което зависи всичко останало, а именно

ситуацията „избор на път“

(или „избор на пътя“), свеждаща се до онова, което правим, намирайки се на кръстопът — или изобщо в началото на всички пътища.

Много често или почти непрекъснато се намираме в такава ситуация на избор. Нашето всекидневие не е само всеотдайно вървене по някакъв — „какъвто и да е“ — път, но е и спиране, „оглеждане“, търсене на посока и сверяване на посоките, без което вървенето — което наистина не е „цел сама по себе си“ в своята мнима безкрайност води до безсмислие, абсурд. Всяко спиране — а именно спиранията структурират нашия път и всекидневието ни — поставя така или иначе коренния въпрос за пътя: дали да продължа по „досегашния“ или да „свърна“ по първия предстоящ и пресечен път? Кръстопътят — символът, представящ нагледно човешкия избор на път — какво означава той? Разбираме ли точно какво е кръстопътят? Защо е едновременно и „кръст-“, и „-път“? Дали не се намеква, че „кръстопътят“ е „кръстът“, който носим в себе си по своя път? (Казват, че осъдените на разпъване на кръст сами носели кръста, на който трябвало да ги разпъват, а той не е бил, съвсем не е бил лек. Спомняме си и това, че „другите“, наблюдаващите движението към нечия Голгота, били заети с това да ги плюят, да ги замерят с камъни и да ги обиждат…) Това, че кръстът носи в себе си и означава четирите посоки на света — нима това не е изпълнено с пребогат смисъл? Можем ли да дадем свой отговор на тези въпроси, можем ли да разберем изчерпателно символа на кръстопътя, който крие в себе си истината на пътя?

Ясно е обаче, че тук става дума за

„кръстопътищата“, ситуирани в нашето съзнание,

не за някакви други. Какво става на тези именно кръстопътища, на които всекидневно „стоим“ — или до които неизбежно стигаме? Нали ги носим винаги със себе си — и затова може би сме така често изправени пред тях в размисъл, дълбок или не толкова, а понякога изобщо не ги забелязваме — възможно ли е да не ги разбираме? Ако е вярно последното, то това значи че сме попаднали под властта на нагласата „просто да вървиш, накъдето и да е“, която не може да значи друго освен бягство — може би от… себе си? Помага ли мисленето на кръстопътя, може ли да помогне някому? Как да разберем тази възможност: замислен, в размисъл отправен в „чезнещата перспектива“ на пътища, събрани тук, на „ето този“ кръстопът, „вдълбан“ сега в моето съзнание?