Преследваният

Колелата на сивия мерцедес, с Мати на кормилото, бяха излезли от пътя покрай пресъхналото езеро и бяха затънали дълбоко в пясъка. Задното ляво колело буксуваше, докато Мати даваше газ, а Рашад и Валенцуела пъшкаха и се опитваха да избутат колата. Валенцуела попита Рашад защо, по дяволите, е оставил арабчето да кара, а Рашад му обясни, че то е професионален шофьор, това му е работата и от Тел Авив дотук бе карало много добре. После Валенцуела избухна, когато осъзна, че Мел продължаваше да седи отпред до Мат на дебелия си задник, докато те трябваше да бутат. Той викна на Мел веднага да слиза, а след това каза на Мати, добре, почакай, изгаси я за малко. Намираха се извън пътя до пресъхналото езеро, при това близо до къщата. Зад следващия завой, след дърветата, беше каменната ограда. Валенцуела вдигна глава и видя Теди, застанал с автомат през рамо пред светлините на фаровете.

(Другото нещо, което се случи, бе, че Дейвис вече палеше мерцедеса в двора на къщата сред пустинята.)

— Искаш ли да дойдеш да ни помогнеш? — попита Валенцуела.

— Мисля, че чух нещо — отвърна Теди.

И тогава те всичките го чуха бумтенето на кола, която бе запалила.

Теди се обърна и изчезна.

Валенцуела заряза колата, огледа се за автомата си, който лежеше на земята и го взе. Рашад се поколеба за момент, като гледаше към Мел и си мислеше за куфарчето му, което беше на задната седалка. Така че и двамата доста изостанаха от Теди.

Когато стигнаха до завоя, видяха, че Теди вече беше до пътната врата и завиваше наляво към храстите, където бе скрил детонатора. Видяха черната кола в двора, връхлетя ги шумът от двигателя й, но в същия момент Рашад съзря и нещо друго, някакъв силует, нещо, което се придвижваше през двора по посока на моравата. Той спря, за да извади беретата и започна да стреля. Валенцуела, който също бе забелязал сянката, откри огън по къщата с автомата си. Точно този откъслек от време им спаси живота.

Като гледаше към черния мерцедес, Теди натисна копчето на детонатора.

Една дванайсетфутова част от оградата излетя и се посипа като черен дъжд от пясък, пушек и камъни.

Валенцуела беше ударен от няколко камъка и се хвърли зад брега на пресъхналото езеро, като помете със себе си и Рашад. Опитаха се да скрият главите си, докато твърдите отломъци се сипеха отгоре им.

Рашад пръв се надигна. Откри Теди в храстите. Изпод прашната му коса бликаше кръв и се стичаше по лицето му, но той продължаваше да стиска детонатора. Валенцуела, който се беше подал иззад брега на езерото, отново стреляше по къщата, изпотроши и останалите стъкла по прозорците и спря чак когато изпразни пълнителя.

— Ти ли си експертът по експлозивите? — подхвърли той към Теди. — Голяма работа си, няма що!

Дейвис изчака на двора, докато стрелбата спря. Прехвърли се през преобърнатия диван и влезе в тъмната стая.

— Тали, подай ми винтовката.

Тя седеше, гледаше в Розен и се размърда чак, когато той и викна:

— Хайде де, дай ми я! — и протегна ръка към маузера, който беше опрян на перваза на прозореца.

— Дейвид… — промълви Тали, докато му я подаваше.

— Вземи пушката и наблюдавай. Ще се опитам да ги раздвижа и да разбера, дали някой от тях е мъртъв.

— Дейвид… — гласът й беше тих, сподавен.

Той вече беше излязъл, но докато прекосяваше двора, гласът й все още го съпътстваше: защо ли в интонацията й нямаше тревожни нотки за експлозията? После, когато стигна до храстите и се промъкна до оградата, до мястото, където тя свършваше, забрави за Тали. Електрическите жици, опънати между стълбовете, се губеха някъде в пустинята.

Снишен, той се прокрадна от другата страна на оградата и погледна покрай правилно подредените камъни към отломъците, които се очертаваха като хълм в тъмнината. Край тях имаше някакви сенки, имаше нещо, което мърдаше, но той не се спря, за да разгледа. Дейвис откри огън, изстреля пет куршума, чу ги как рикошират в камъните, прехвърли се обратно през оградата в двора и се спотаи, докато презареждаше винтовката. Изчака, но нищо не се чуваше, никакъв звук, само ехото от свистенето на куршумите, все още кънтеше в главата му. Мина четвърт час, но от тяхна страна не идваше нито знак, нито звук.

Дейвис се върна в къщата по същия път, по който беше излязъл, като отново прекоси двора и прекрачи дивана, барикадирал вратата.

Тали се надигна от ъгъла и пристъпи към него в тъмнината.

— Опитах се да ти кажа за г-н Розен — рече тя.

Дейвис погледна надолу, но при слабата светлина от прозореца можа да види само краката на Розен.

— Как е той?

— Умря — промълви Тали.

ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ПЕТА

Навремето може би са виели и са си скубели косите. Така си помисли пехотинецът. Момичето се чувстваше виновно, самонаказваше се, не плачеше много, но издаваше звуци, все едно, че беше в агония. В самообвиняването му нямаше логика, а по-скоро беше нещо като ритуал: тя се насилваше да изпитва вина и скръб.