Преследваният

Трябваше да се добере до Рашад, защото не беше сигурен за него, но тъкмо насочваше колта и, по дяволите, закъснял беше само миг — видя беретата на Рашад, насочена срещу него. Беретата стреля първа и този път Дейвис го почувства — не както тогава, когато се качваше на хеликоптера и целият му крак беше в кръв, почувства как куршумът разкъса бедрото на същия му крак. За трети път го раняваха в крака и за трети път се отърваваше. Беше насочил колта към Рашад, а Рашад го гледаше. Стреля четири пъти в гърдите му. Толкова. В колта имаше още един патрон и револверът на доктор Морис, напъхан в панталоните му, вече беше излишен. Дори му пречеше. Извади го и го пусна на земята. Едва тогава почувства колко е тихо. Погледна към Валенцуела и другия, като знаеше, че са мъртви, после върна колта в кобура и се опита да стане, но се наложи да опита повторно, преди да успее. Кракът все още не го болеше и ако имаше някакво усещане за болка, то се дължеше на кръвта. Все пак не смееше да го докосне, защото се боеше, че може да го счупи, когато се изправи. Въпреки това успя да стане, но го обливаше пот.

Мати пръв дойде при него и се опита да му помогне, предложи да го подкрепи, но той успокои Мати, че всичко е наред. Чу гласа на Мел, чу и този на Тали. Тя викаше: „Дейвид…“ и тичаше към тях. Винаги се изненадваше, когато я чуваше да го назовава по име.

Мел прибираше и останалите разпилени банкноти и ги пъхаше в куфарчето. После взе чантата от Рашад, като се опитваше да не го докосва.

Мел произнесе едно „У-ха“ с удивление, след което го повтори няколко пъти.

— Не мога да повярвам. Исусе Христе, аз стоях точно тук — знаете ли колко дълго продължи всичко? Около осем секунди, във всеки случай, не повече от десет. — Приближи до Дейвис, като гледаше към Розен. — Много съжалявам за Рози, но… какво да се прави. — После се обърна към Дейвис.

— Добре ли си?

— Ще се оправя.

Дейвис погледна към Тали и като видя притеснената й физиономия, се усмихна. Леко се беше привел и държеше бедрото си, притискайки раната с ръка. След малко щеше да влезе в къщата, щеше да види какво е положението и да я почисти. Куршумът все още беше вътре и щеше да се наложи да отиде до болницата в Ейлат, но засега никак не го болеше. После щеше да мисли за болницата.

— Малко ще е, ако кажа, че компанията ще ти бъде изключително благодарна — рече Мел. — И съм сигурен, че няма да възразят, ако ти дам това. Всъщност, ние вече говорихме за пренасянето на парите обратно в Щатите и можем пак да поговорим по-късно. Сержант, с най-горещата ми благодарност — и той протегна ръка към Дейвис, в която стискаше пачка от стодоларови банкноти.

— Какво е това?

— Десет хиляди долара — отвърна Мел. — Заслужи си ги.

— Всичките тези пари — възкликна Дейвис. — Но това са парите, които бяха изпратени на Розен, нали?

— Ти самият ги донесе в хотела, видя ги — намеси се Тали.

— Тези пари вече не са на компанията, нали Мел? — попита Дейвис.

— Е, все пак, доколкото са възвърнати пари — възпротиви се Мел.

— Възвърнати от какво? — настоя Дейвис. — Нали те взеха парите на г-н Розен от теб и ги дадоха на мен. Това, което искам да знам е, как така ми предлагаш част от моите собствени пари?

— Я, чакай малко — рече Мел. — Всъщност говорим само за награда. И аз имам предвид десет бона, а не няколко долара.

Дейвис се протегна и взе куфарчето от него, после с окървавената си от раната ръка придърпа и платнената чанта.

— Мисля, че не ми трябва награда — отговори Дейвис. — Ще се задоволя с това, което е мое.

Като не беше сигурен дали Дейвис само се шегува, Мел се опита да се усмихне. После рече:

— Хайде сега. Не можеш, за Бога, ей така да вземеш сто деветдесет и пет хиляди долара.

— Защо не? — каза Дейвис.

Наистина, толкова просто изглеждаше. Само казваш: „Защо не?“