Преследваният

— Слушай, ще имаш ли нещо против, ако и аз я използвам после. Нещо пикочният ми мехур не е наред. Изобщо не знам какво, по дяволите, правя тук. — Той хвърли поглед през рамо и веднага отново се вторачи в прозорците. — Сигурен съм, че разбираш, това не е моя идея. След половин час трябваше да съм в самолета.

— Щом няма да влизаш — каза Дейвис, — какво тогава искаш?

— От тяхно име говоря, нали разбираш? Това изобщо не е моя идея.

Дейвис чакаше.

— Искат да ти предложат нещо. Сто хиляди долара.

Тримата стрелци вече бяха до оградата и вървяха на по няколко ярда един от друг. Щеше да се наложи да презарежда, по със сигурност щеше да улучи първия. Дейвис се прицели във Валенцуела, после вдигна поглед, за да погледне пак към Мел.

— Чу ли какво казах? Сто хиляди. Ето ги тук, вътре са. — Мел повдигна куфарчето.

— За какво си ги донесъл?

— За да си отидеш. Да се махнеш оттук.

— Сам ли?

— Можеш да вземеш и момичето.

— И да зарежа Розен, така ли? Момент.

Дейвис се обърна към Тали. Погледът й, изражението й, бяха станали по-напрегнати.

— Те не знаят — рече й Дейвис.

— Но след като вече е мъртъв… Нали ще влязат и ще го видят.

Дейвис пак се обърна към Мел.

— Розен казва, че идеята не му харесва.

— Боже мой… — Мел кимаше с глава. — Кажи му, че съжалявам, но нищо не мога да направя. А ти, ако искаш, остани тук, за да видиш какво ще стане, ако ли не, приеми стоте бона и си върви. Това е.

— Значи да взема парите на г-н Розен, така ли?

— Какво значение има — отвърна Мел. — Да ти ги покажа ли?

Той коленичи, сложи куфарчето върху тревата, отвори го и го извъртя с отворената страна към Дейвис.

— Виждаш ли ги? Това са сто хиляди долара.

— А къде са останалите?

— Какви останали?

— Отначало бяха двеста хиляди — рече Дейвис. — Ти му изпрати пет. Къде са останалите?

— Ами, виж какво, те ги разделиха с теб, като ти дават по-големия дял. Какво ще кажеш?

Дейвис нищо не отговори Видя как няколко стодоларови банкноти изхвърчаха от куфарчето при един повей на вятъра. Мел възкликна „Боже мой…“ и почти се стовари върху земята, като се опитваше да ги хване.

— Става ли? Побързай, преди всичките да са се разлетели.

Дейвис почака още малко, после отново се обади:

— Кажи им, че съм съгласен, не при условие, че ми дадат всичките пари.

— Господи, но това са сто хиляди! — рече Мел. — Какво още искаш?

— Току-що ти казах, искам ги всичките — отговори Дейвис. — В противен случай продължавам да си стоя тук, а те ще се пекат на слънцето, докато полицията или някой военен патрул не мине насам.

— Ще трябва да ги попитам — каза Мел. Той се изправи и се провикна към оградата. — Казва, че ги иска всичките! — Мел почака. — Какво? От куфарчето банкнотите продължаваха да се разлитат.

Дейвис се беше прицелил във Валенцуела. Видя как аленцуела направи знак на Мел да се върне.

Мел отново погледна към прозорците.

— Предполагам, че искат да го обмислят.

Наведе се, за да затвори куфарчето, но Валенцуела нещо му подвикна и Мел бързо пое към оградата, като махна на Мати да го последва. По пътя непрекъснато извръщаше глава назад към парите, които вече кръжаха из двора.

— Наблюдавай ги — каза Дейвис.

Тали го погледна, видя го да отива при тялото на г-н Розен и да отмята одеялото. Хвърли поглед през прозореца, после пак се извърна към пехотинеца. Сега той повдигаше вкочанените ръце на г-н Розен, после извади колта от кобура и като провери дали предпазителят е свален, постави го върху превръзката, покриваща раната. Това я шокира, не виждаше смисъла.

— Защо го правиш?

— Наблюдавай навън.

Дейвис взе още една превръзка от кутията на пода, покри с нея пистолета, след което нагласи ръцете на Розен върху превръзката. Дръжката на пистолета, всъщност само част от нея, беше единственото, което се подаваше.

— Моля те, какво правиш?

Дейвис погледна през прозореца и видя и петимата на пътната врата. Той вдигна от пода тежкия револвер на доктор Морис и се опита да го пъхне в кобура. Твърде много стърчеше под мишницата му. Извади го оттам и го напъха в панталоните си. После каза на Тали:

— Измислих какво искам да им кажа.

— Добре, може всичките да ги вземе — рече Рашад. — Каква е разликата?

— Продължавай да ги наблюдаваш — нареди Валенцуела на Теди. Той направи знак на Рашад да остави Мел и момчето и тримата се запътиха обратно по пътя към сивия мерцедес.

— Няма да повярва — разсъждаваше Валенцуела. — Твърде бързо се съгласяваме. Защо ще го правим?

— Да не би да искаш да стоиш тук и да чакаш до утре, за да изглежда по-правдоподобно? — обади се Рашад. — Каква е разликата? Сто или сто деветдесет и пет хиляди, ако ще надуши нещо, и в двата случая ще го надуши. Не, мисля че той залага всичко на една карта. Няма какво да губи. Знае, че това са парите на Розен. Вижда възможност да ги прибере всичките. Но, я ми кажи, как ще се измъкне? Нали ние сме тук.

— Замисля нещо — рече Валенцуела.

— Какво замисля? Той нямаше време да обмисля. Само опитва, за да види колко ще получи, това е всичко. Нищо не губи и ние нищо не губим, като му ги даваме.

— Мел твърди, че нямало и помен от Розен.