Престъпление и наказание

— Да! Помниш ли онова убийство, на Порфирий де: старицата? Та знай, че убиецът е намерен, сам си признал, представил всички доказателства. Един от същите онези работници, бояджиите, представи си, помниш ли, а пък аз ги защитавах! Можеш ли да повярваш, че цялата тази сцена на боричкане и смях по стълбите с приятеля му, когато ония се качвали, портиерът и двамата свидетели, той нарочно я нагласил именно за заблуда. Каква подлост, какво присъствие на духа у такова паленце! Просто да не повярваш; но той сам обяснил, сам всичко си признал! Ами аз как се изложих! Да, според мене той е просто гениален в преструвките и находчивостта си, гений на юридическото алиби — и следователно няма на какво толкова да се учудваме! Нима не може да съществуват и такива? А заради това, че не е издържал докрай и си е признал, още повече му вярвам. По-правдоподобно е… Но аз, аз как се изложих тогава! Главата си залагах за тях!

— Кажи моля ти се, откъде научи това и защо толкова те интересува? ~ с нескрито вълнение попита Расколников.

— И таз хубава! Защо ме интересува! Ама че въпрос!… А научих от Порфирий и от някои други. Впрочем от него именно научих почти всичко.

— От Порфирий?

— От Порфирий.

— И той… той какво? — изплашено попита Расколников.

— Той ми разясни това отлично. Психологически ми го разясни, посвоему.

— Той ти разясни? Самият той ти разясни?

— Самият той, самият той; довиждане! Друг път ще ти разправям още някои неща, а сега имам работа. Аз… по едно време бях помислил… Както и да е, друг път!… Защо ми е сега да се напивам. Ти и без вино ме напи. Та аз съм пиян, Родка! Без вино съм пиян сега, хайде, довиждане; ще намина, много скоро.

Той излезе.

„Той, той е политически заговорник, това е положително, положително! — окончателно реши в себе си Разумихин, слизайки бавно по стълбата. — И сестра си е привлякъл; това е много, много възможно при характера на Авдотя Романовна. Започнали са да се срещат… Впрочем и тя ми загатваше. От много нейни думи… и думички… и намеци излиза, че всичко е точно така! Пък и как иначе да се обясни цялата тази бъркотия? Хм! А аз мислех… О, Господи, какво само мислех! Да, това беше помрачение и аз съм виновен пред него. Той тогава до лампата, в коридора, ме заблуди. Пфу! Каква отвратителна, груба, долна мисъл от моя страна! Браво на Миколка, че си признал… И как всичко става ясно сега! Тази негова болест тогава, постъпките му — все такива странни, даже още преди, още в университета, какъв беше винаги мрачен, навъсен… Но какво може да значи сега това писмо? Тук май също има нещо. От кого е това писмо? Аз подозирам… Хм… Не, аз ще проуча всичко това.“

Той си спомни и премисли всичко за Дунечка — и сърцето му замря. И изведнъж се затича.

Веднага щом Разумихин излезе, Расколников стана, обърна се към прозореца, направи крачка към единия ъгъл, към другия, като че беше забравил колко тясна е дупката му, и… пак седна на дивана. Сякаш целият се обнови; отново борба — значи изходът е намерен!

„Да, значи изходът е намерен! Иначе всичко прекалено се беше спарило и задръстило, бе започнало мъчително да го притиска, да му замъглява съзнанието. Веднага след сцената с Микола у Порфирий беше започнал да се задъхва в безизходност, на тясно. След Миколка, същия ден, стана сцената у Соня; той се държа и я завърши съвсем, съвсем не така, както си представяше преди… бе допуснал слабост, значи, мигновено и напълно! Отведнъж! А нали се съгласи тогава със Соня, сам се съгласи, със сърцето си се съгласи, че няма да може да живее сам с такова нещо на съвестта си! А Свидригайлов? Свидригайлов е загадка… Свидригайлов го тревожи, това е вярно, но някак в друго отношение. Със Свидригайлов може би също предстои борба. Свидригайлов може би също е цял изход; но Порфирий е друго нещо.

И тъй Порфирий на всичкото отгоре сам е разяснявал на Разумихин, психологически му разяснявал! Пак е започнал да прилага своята проклета психология! Порфирий? Порфирий да повярва дори за минута, че Миколка е виновен, след всичко, което се случи тогава помежду им, след онази сцена на четири очи преди влизането на Миколка, за която не можеше да има правилно обяснение освен едно? (На Расколников тези дни на няколко пъти му се мяркаше тази сцена с Порфирий, от която си спомняше епизоди; не би могъл да понесе спомена за цялата сцена.) Тогава те си бяха казали такива думи, бяха направили такива движения и жестове, бяха си разменили такива погледи, някои неща бяха казани с такъв глас, така пределно ясно, че след това не можеше Миколка (когото Порфирий още от първата дума и от първия жест видя като на длан), не можеше Миколка да разколебае основно убежденията му.