Престъпление и наказание

— Да разказвам всичко подред, как се започна тогава изведнъж едва ли е необходимо — продължи Порфирий Петрович, — мисля, че е дори излишно. Пък и едва ли бих могъл. Защото как да обясня това обстойно? Отначало плъзнаха слухове. За това какви са били тези слухове и от кого, и кога… и по какъв повод всъщност се стигна до вас — също смятам, че е излишно да говоря. За мене лично се започна от една случайност, от една съвсем случайна случайност, която до голяма степен е могла да стане, а е могла и да не стане — каква? Хм, мисля, че също няма смисъл да казвам. Всичко това — и слуховете, и случайностите, се сля тогава у мене в една мисъл. Признавам откровено, защото ако ще си признавам, нека да е всичко — тогава именно за пръв път ви нападнах. Тези там, да речем — бележки на старицата върху вещите и прочие, и прочие — всичко това е празна работа. Сто такива неща мога да изброя. Тогава имах случай и да науча в подробности за сцената в участъка, също случайно, и то не така, мимоходом, а от специален, достоверен източник, който, без сам да знае това, прекрасно бе схванал тази сцена. И всичко това се притуряше едно към друго, едно към друго, Родион Романович, миличък. Е, кажете, как можеше мисълта ми да не получи известна насока? От сто зайци никога няма да се получи кон, от сто подозрения никога няма да се получи доказателство, ето как казва една английска пословица, но това казва само разумът, със страстите, със страстите опитайте да се справите, защото и следователят е човек. Спомних си — тогава и за вашата статийка в списанийцето, помните ли, още при първото ви посещение говорихме подробно за нея. Аз тогава ви се подиграх, но то беше, за да ви предизвикам още повече да кажете. Повтарям, нетърпелив и много болен сте вие, Родион Романович. Че сте смел, високомерен, сериозен и… че сте преживели, вече много сте преживели, всичко това отдавна знаех, На мене всички тези чувства са ми познати и аз прочетох вашата статийка като нещо познато. В безсънни нощи и в изстъпление е била замислена тя, със свито и разтуптяно сърце, със сподавен ентусиазъм. А той е опасен, този сподавен, горд ентусиазъм у младежта! Аз тогава се подиграх, а сега ще ви кажа, че изобщо ужасно обичам, тоест като любител, този пръв, младежки, пламенен опит на перото. Дим, мъгла, в мъглата звънти струна. Статията ви е нелепа и фантастична, но в нея има млада и неподкупна гордост, в нея има смелостта на отчаянието; тя е мрачна статия, но това е добре. Прочетох вашата статийка и я оставих, и… когато я оставих тогава, си помислих: „Този човек няма да спре дотук!“ Е, нима можех, кажете сега, след толкова предхождащо обстоятелство да не се увлека от последвалото! Ах, господи, та нима казвам нещо? Нима сега твърдя нещо? Аз тогава само забелязах. Какво може да има тук? Тук няма нищо, тоест абсолютно нищо и може би във висша степен нищо. Пък и да се увличам така е за мене, следователя даже съвсем неприлично: ето Миколка ми е в ръцете и вече с факти, каквито и да са, но факти! И той също има своя психология; трябва да се позанимая с него; защото тук е въпрос на живот и смърт. Защо ви обяснявам сега всичко това? За да знаете и при вашите ум и сърце да не ме обвинявате за злобното ми държане тогава. Не беше от злоба, искрено ви казвам, хе-хе! Вие как мислите: че аз тогава не съм ви правил обиск? Направих, направих, хе-хе, направих, когато вие лежехте болен ей тук, в леглото. Не официално и не лично, но направих. Всичко в квартирата ви до последното конче беше прегледано и дори по пресни следи; но — umsonst35.

Мисля си: сега този човек ще дойде, сам ще дойде, и то много скоро; ако е виновен, непременно ще дойде. Друг няма да дойде, но този ще дойде. А помните ли как господин Разумихин започна да се издава пред вас? Ние нагласихме това, за да ви разтревожим, защото нарочно пуснахме и слуха, за да се издаде той пред вас, а господин Разумихин е такъв човек, че не може да сдържи негодуванието си. На господин Заметов най-напред са му направили впечатление вашият гняв и открита смелост: как сте могли например в кръчмата изведнъж да изтърсите: „Аз убих!“ Прекалено смело, прекалено дръзко и ако той е виновен, мисля си, значи, е страшен борец! Точно така си помислих тогава. И ви чакам! Чакам ви с всички сили, а Заметов вие тогава просто сте го смазали и… именно там е работата, че цялата тази проклета психология е нож с две остриета. Та, значи чакам ви, гледам и ето че вие идете — Господ ви изпраща! Сърцето ми просто се разтупа. Ех! Защо ли ви трябваше да идвате тогава!? Ами вашият смях, вашият смях, когато влязохте тогава, помните ли, та аз тогава през стъклото видях всичко, а ако не бях ви чакал по такъв особен начин, и в смеха ви нямаше нищо да забележа. Ето на какво значи да бъдеш в настроение. И господин Разумихин тогава — ах!