Престъпление и наказание

— Господин Разумихин ли! — извика Порфирий Петрович, сякаш зарадван от въпроса на Расколников, който само мълчеше. — Хе, хе, хе! Та господин Разумихин именно по този начин трябваше да бъде отстранен: в това, което засяга двама, трети няма защо да се бърка. Господин Разумихин е друг човек а и няма нищо общо, дотича при мене един бледен… Но да го оставим, защо ще го месим тук! А що се отнася до Миколка, искате ли да знаете що за чешит е това, тоест тъй както аз го разбирам? Първо на първо, той е още съвсем непълнолетно дете и не че е страхлив, а е някаква артистична натура. Вярно, не се смейте, че така го характеризирам. Невинен е и много възприемчив за всичко. Има сърце; фантазьор. Той и пее, и танцува, и приказки така разказвал, че от други места идвали да го слушат. И на училище ходи, и до припадък се смее, само пръст да му покажат, и се напива до безсъзнание не от порочност, а така, от време на време, когато го напият, съвсем детински още. Той тогава е откраднал, без сам да знае; защото „щом съм го дигнал от земята, каква кражба?“ А известно ли ви е, че той е разколник, тоест не точно разколник, а просто сектант; в неговия род има бегуни и той самият съвсем доскоро цели две години е бил на село послушник при някакъв отшелник. Всичко това научих от Миколка и от земляците му зарайчани. Какво ти! Искал дори в пустиня да бяга! Влечение изпитвал, нощно време се молел на Бога, стари, „истински“ книги четял до забрава. Петербург силно му подействал, особено женският пол, пък и виното. Впечатлителен е — и отшелника, и всичко забравил. Зная, че един художник тук го обикнал, започнал да ходи при него, но ето че се случило това! Изплашил се — ще се беси! Ще бяга! Какво да се прави при това мнение, което се е създало у народа за нашето правосъдие! Някои се страхуват само от думата „ще ме осъдят“. Кой е виновен! Ще видим новите съдилища какво ще направят. Ох, дай Боже! Да, та сега в тъмницата навярно си е спомнил за праведния отшелник; и Библията се появи отново. Знаете ли, Родион Романович, какво значи за някои от тях „да пострадаш“? И то не заради някого, а така просто „трябва да пострада човек“; да изтърпи страдание, значи, а пък ако е от властта — още по-добре. В мое време един изключително кротък затворник лежа цяла година в тъмницата, все четеше през нощта на печката Библията и от това четене съвсем се обърка, дотам се обърка, че най-неочаквано сграбчи една тухла и я запрати по началника, без той да го е бутнал с пръст. И как само я запрати: нарочно с половин метър встрани се прицели, за да не го улучи! А всеки знае какво очаква един затворник, който се нахвърля с оръжие върху началството: и „понесе, значи, страданието“. Та ето, аз подозирам сега, че Миколка иска „да понесе страдание“ или нещо от този род. Зная го със сигурност, дори факти имам. Само че той самият не знае, че аз зная. Какво, не допускате ли, че от този народ излизат фантастични хора? На всяка крачка. Отшелникът сега е започнал отново да въздейства, особено след въжето си е спомнил за него. Впрочем той сам ще ми разкаже всичко, ще дойде. Вие мислите, че ще издържи? Почакайте, тепърва ще има да отрича! Всеки час го чакам да дойде и да вземе да се отказва от показанията си. Аз този Миколка го обикнах и най-подробно го изследвам. И как мислите! Хе-хе! На някои въпроси твърде свързано ми отговаряше, очевидно е получил необходимите сведения, умело се е подготвил; а по други пунктове просто затъва, нищичко не знае, не разбира, пък и сам не подозира, че не знае! Не, любезни Родион Романович, това не е Миколка! Това е фантастично, мрачно дело, съвременно дело, случай на нашето време, когато човешкото сърце стана зло; когато се цитира изречението, че кръвта „освежава“; когато се проповядва, че животът трябва да минава сред удобства. Това са отвлечени мечти, това е раздразнено с теории сърце; тук личи решимост да се направи първата крачка, но решимост от особен род — решил се и сякаш от планина или от камбанария е паднал, и сякаш не със собствените си крака е стигнал до престъплението. Да затвори вратата подире си забравил, а убил, двама убил, според теорията. Убил, но не съумял парите да вземе, а което успял да вземе, под камък го скрил. Малко му е било мъчението, когато е стоял зад вратата, а на нея напирали да влязат и звънчето звъняло — не, той после вече с почти замъглено съзнание отива в празната квартира да си припомни това звънче, прищяло му се да изпита отново студените тръпки по гърба си… Е, това, да речем, защото е бил болен, но има и друго: убил, а смята себе си за честен човек, презира хората, като блед ангел се движи — не, какъв ти Миколка, миличък Родион Романович, не е Миколка!

Тези, последните думи, след всичко казано преди, което толкова приличаше на отричане, бяха прекалено неочаквани. Расколников цял затрепера като пронизан.

— Тогава… кой… е убил? — попита той, неиздържал, със задъхващ се глас.

Порфирий Петрович чак се опря на гърба на стола, като че неочаквано беше изумен от въпроса.