Престъпление и наказание

— Кой съм аз? Аз съм свършен човек, нищо повече. Човек може би чувстващ и съчувстващ, може би знаещ някои неща, но вече съвсем свършен. А вие сте друго: на вас Бог ви е отредил живот, но не знам, може и при вас всичко да отлети като дим, нищо да не остане. Какво от това, че ще преминете към друга категория хора? Нима ще съжалявате за удобствата, вие, с вашето сърце! Какво от това, че може прекалено дълго време никой да не ви види? Работата не е във времето, а в самия вас. Станете слънце, и всички ще ви видят. Слънцето преди всичко трябва да бъде слънце. Защо пак се усмихвате: че съм такъв Шилер? И, хващам се на бас, предполагате, че сега ви се подмазвам! Пък, кой знае, може и наистина да ви се подмазвам, хе, хе, хе! Вие, Родион Романович, по-добре не вярвайте на думите ми, по-добре дори никога не ми вярвайте напълно — такъв ми е нравът, признавам, ето какво ще добавя само: доколко съм подъл и доколко съм честен, сам, струва ми се, можете да прецените!

— Кога смятате да ме арестувате?

— Ами ден и половина или два дена още мога да ви дам да се поразходите. Помислете си, миличък, помолете се на Бога. Пък и по-изгодно е, ей Богу, по-изгодно е.

— Ами ако избягам? — усмихвайки се някак странно, попита Расколников.

— Не, няма да избягате. Селянинът би избягал, модният сектант би избягал — лакеят на чуждата мисъл, защото на него е достатъчно само крайчеца на пръста да му покажеш като на мичман дупка и той за цял живот в каквото искате ще повярва. А вие нали вече не вярвате във вашата теория — в името на какво тогава ще избягате? Пък и защо ще бягате? Бягството е отвратително и трудно, а на вас са ви необходими преди всичко живот и определено положение, подходяща атмосфера, а това нима е атмосфера за вас? Ще избягате и сам ще се върнете. Без нас не можете да минете. А ако ви затворя в тъмница — ще полежите, да речем, месец, хайде два да са, три да са, а после изведнъж, помнете ми думата, сам ще дойдете и още как, може би неочаквано и за самия себе си. Самият вие един час преди това няма да знаете, че ще дойдете да си признаете. Аз съм сигурен даже, че „ще решите да понесете страданието“; сега не вярвате на думите ми, а сам ще стигнете дотам. Защото страданието, Родион Романович, е велико нещо; не гледайте, че съм затлъстял, това няма значение, все пак зная, не се смейте на това, в страданието има смисъл. Миколка е прав. Не, няма да избягате, Родион Романович.

Расколников стана и си взе фуражката. Порфирий Петровия също стана.

— Искате да се разходите? Вечерта ще бъде хубава, дано само не излезе буря. Впрочем по-хубаво ще е да поосвежи… Той също си взе фуражката.

— Вие, Порфирий Петрович, моля ви се, не си въобразявайте — със сурова настойчивост произнесе Расколников, — че аз днес съм ви признал. Вие сте странен човек и аз ви изслушах само от любопитство. А аз нищо не съм ви признавал… Запомнете това.

— Разбира се, зная, ще запомня — той чак трепери. Не се безпокойте, миличък; нека бъде, както искате. Поразходете се малко; само че прекалено много не бива да се разхождате. Аз имам във всеки случай още една малка молбица към вас — добави той, като сниши глас, — тя е възделикатничка, но важна; ако само, тоест за всеки случай (на което аз впрочем не вярвам и ви смятам за съвсем неспособен), в случай че — просто така, за всеки случай, — ако през тези четиридесет-петдесет часа пожелаете да приключите тази работа другояче, по някакъв фантастичен начин — например да посегнете на живота си (предположението е нелепо, но вие ще ми го простите), то оставете кратка, но изчерпателна бележчица. Просто два реда, две ред-чета само, споменете и за камъка: по-благородно ще бъде. Хайде довиждане… Желая ви добри мисли, полезни начинания!

Порфирий излезе някак прегърбен и сякаш избягвайки да гледа Расколников. Расколников се приближи до прозореца и с нервно нетърпение изчака, докато според сметките му онзи излезе на улицата и се отдалечи. После бързо излезе и той от стаята.

III

Той бързаше да отиде при Свидригайлов. И сам не знаеше на какво можеше да се надява от този човек. Но този човек имаше някаква власт над него. Веднъж осъзнал това, вече не можеше да се успокои, а сега освен това бе дошло времето.

Из пътя един въпрос особено го измъчваше: ходил ли е Свидригайлов при Порфирий?

Доколкото можеше да прецени, и той би се заклел — не, не беше ходил! Помисли още и още, спомни си цялото посещение на Порфирий и реши: не, не е ходил, разбира се, че не е ходил!

Но ако още не е ходил, ще отиде ли при Порфирий или няма да отиде?