Престъпление и наказание

Расколников така се бе изморил през цялото това време, през целия този месец, че сега вече не беше в състояние да разрешава подобни въпроси другояче освен с едно-единствено решение: „Тогава аз ще го убия“ — помисли той в хладно отчаяние. Тежко чувство сви сърцето му; той се спря насред улицата и се заоглежда: по кой път върви и къде се е озовал? Намираше се на — ския булевард, на тридесет или четиридесет крачки от Сенния, който бе отминал. Целият втори етаж на къщата отляво бе зает от кръчма. Всички прозорци бяха широко разтворени; кръчмата, ако се съди по движещите се край прозорците фигури, беше претъпкана. В залата извиваха глас певци, звънтяха кларнети, цигулка и гърмеше тъпан. Чуваха се женски писъци. Той понечи да се върне, недоумявайки защо е свил по — ския булевард, когато изведнъж до един от крайните отворени прозорци на кръчмата видя, седнал до самия прозорец пред една чаена маса, с лула между зъбите, Свидригайлов. Това страшно, до ужас го порази. Свидригайлов мълчаливо го наблюдаваше и разглеждаше и което също веднага порази Расколников, изглежда, искаше да стане, за да успее незабелязано да си отиде, докато не го е видял. Расколников веднага се направи, че също не го е забелязал и гледа замислен встрани, но продължаваше да го наблюдава с крайчеца на окото. Сърцето му тревожно биеше. Така беше: Свидригайлов явно не искаше да бъде видян. Той извади лулата от устата си и вече понечи да се скрие; но когато стана и отдръпна стола, навярно изведнъж забеляза, че Расколников го вижда и наблюдава. Между тях стана нещо, което приличаше на първата им среща у Расколников, когато той спеше. Хитра усмивка се появи на устните на Свидригайлов, които все повече се разтегляха. И единият, и другият знаеха, че и двамата се виждат и се наблюдават един друг. Най-после Свидригайлов високо се разсмя.

— Хайде, хайде, влизайте, ако искате; тук съм! — извика той от прозореца.

Расколников се качи в кръчмата.

Той го намери в една много малка задна стая с един прозорец, съседна на голямата зала, където на около двадесет малки масички, сред виковете на кресливия хор певци, пиеха чай търговци, чиновници и всякакви други хора. Отнякъде долитаха ударите на билярдни топки. На масичката пред Свидригайлов стоеше започната бутилка шампанско и чаша, до половината пълна с вино. В стаичката имаше също едно момченце — латернаджия с малка латерна, и набита червенобузеста девойка със затъкната отстрани раирана пола и с тиролска шапчица с панделки, певица, около осемнадесетгодишна, която въпреки хоровата песен в съседната стая пееше в съпровода на латернаджията с доста пресипнал контраалт някаква слугинска песен…

— Стига толкова! — прекъсна я Свидригайлов при влизането на Расколников.

Момичето веднага прекъсна песента и се спря в почтително очакване. Със същия някак сериозен и почтителен израз то пееше и своята римувана пошлост.

— Ей, Филип, чаша! — извика Свидригайлов.

— Няма да пия вино — каза Расколников.

— Както искате, аз не за вас. Пий, Катя! Днеска повече не ми трябваш, върви! — Той й наля пълна чаша вино и сложи на масата банкнота. Катя изпи чашата на един дъх, както пият вино жените, тоест без да откъсва устни от чашата, на двадесет глътки, взе банкнотата, целуна ръка на Свидригайлов, която той твърде сериозно и позволи да целуне, и излезе от помещението, а след нея се помъкна и момчето с латерната. Той беше извикал и двамата от улицата. Нямаше още седмица, откакто Свидригайлов беше в Петербург, и вече всичко наоколо му беше на патриархални начала. Келнерът в кръчмата, Филип, също вече му беше „познат“ и угодничеше пред него. Вратата към залата се заключваше; в тази стая Свидригайлов беше като у дома си и прекарваше в нея може би по цели дни. Кръчмата беше мръсна, отвратителна, заведение дори под средна категория.

— Аз отивах у вас, вас търсех — започна Расколников, — но защо сега изведнъж свърнах от Сенния по — ския булевард! Никога не завивам натам и не минавам оттук. От Сенния завивам вдясно. Пък и пътя за у вас не е оттук. И веднага, щом завих, ви намерих! Това е странно.

— Защо не кажете направо: това е чудо!

— Защото може би е само случайност.

— Каква характерна черта имат всички тези хора! — разсмя се Свидригайлов. — Няма да си признае, дори вътрешно и да вярва в чудеса! Нали и сам казахте, че „може би“ е само случайност. И какви страхопъзльовци са всички тук, когато дойде ред да изразят собственото си мнение, не можете да си представите, Родион Романович! Аз не говоря за вас. Вие имате собствено мнение и не се побояхте да го имате. С това именно и привлякохте моето любопитство.

— С нищо повече?

— И това стига.

Свидригайлов беше явно във възбудено състояние, но само мъничко; от виното беше изпил само половин чаша.

— Струва ми се, че вие дойдохте при мене, преди да научите, че съм способен да имам това, което вие наричате собствено мнение — забеляза Расколников.