Престъпление и наказание

— Просто като около субект, интересен за наблюдение. Вие ми харесахте с фантастичността на вашето положение — ето с това! Освен това сте брат на особата, която много ме интересуваше, и най-после от самата тази особа аз навремето ужасно много и често бях слушал за вас, от което заключих, че имате голямо влияние върху нея; нима това е малко? Хе-хе-хе! Впрочем, признавам, вашият въпрос е твърде сложен за мене и ми е трудно да ви отговоря. Ето например вие дойдохте при мене не само по работа, но и за да научите нещо новичко? Така е, нали? Нали е така? — настояваше Свидригайлов с лукава усмивка. — Е, представете си сега, че и аз самият още като пътувах насам във вагона, разчитах именно на вас, че вие също ще ми кажете нещо новичко и че ще мога да заимствам нещо от вас! Колко сме богати само!

— Какво да заимствате?

— Как да ви кажа? Знам ли какво? Виждате в каква кръчмичка си убивам времето и това ми доставя удоволствие, тоест не удоволствие, а просто така, нали трябва някъде да се седне. Ето тази нещастна Катя например — видяхте ли я?… Да бях например поне чревоугодник, клубен гастроном, а пък аз ето какво мога да ям. (Той посочи с пръст ъгъла, където на малка масичка в алуминиева чинийка имаше остатъци от отвратителен бифтек с картофи.) Впрочем вие обядвали ли сте? Аз хапнах и повече не ми се яде. Водка например изобщо не пия. Нищо друго освен шампанско, и то за цяла вечер една чаша — и пак ме боли главата. Сега си поръчах колкото за подмонтиране, защото се каня да вървя някъде и вие ме сварвате в особено разположение на духа. Аз затова се скрих одеве като ученик, защото помислих, че ще ми попречите; но, струва ми се (той извади часовника си), мога да остана с вас един час; сега е четири и половина. Ще повярвате ли, ще ми се с нещо да се занимавам, каквото и да е; помешчик да съм или баща, или улан, фотограф, журналист… нищо нямам, никаква специалност! Понякога ми става даже скучно. Наистина мислех, че вие ще ми кажете нещо новичко,

— Но кой сте вие и защо сте пристигнали тук?

— Аз ли кой съм? Вие знаете: дворянин, служил съм две години в кавалерията, после се шлях тук, в Петербург, после се ожених за Марфа Петровна и живях на село. Ето моята биография!

— Вие, струва ми се, сте картоиграч?

Не, какъв играч съм аз. Мошеник, а не играч.

— Вие сте били мошеник?

— Да, бях мошеник.

— И какво, случвало ли се е да ви бият?

— Случвало се е, защо?

— Защото следователно сте могли да извикате на дуел… пък и изобщо това освежава.

— Няма да ви противореча и освен това не ме бива да философствам. Признавам си, че дойдох тук повече заради жените.

— След като току-що сте погребали Марфа Петровна?

— Ами да — усмихна се с покоряваща откровеност Свидригайлов. — Че какво от това? Вие, изглежда, намирате нещо лошо в това, че аз говоря така за жените?

— Тоест дали намирам, или не нещо лошо в разврата?

— В разврата! Така ли мислите? Впрочем ще ви отговоря подред — най-напред за жените въобще; знаете ли, настроен съм да бъбря. Кажете, за какво да се сдържам? Защо да зарязвам жените, щом поне те ме интересуват? Това в края на краищата е занимание.

— Значи, вие тук само на разврата се надявате?

— Е, какво от това, нека да е развратът! Като кажат — разврат! Поне обичам откровените въпроси. В този разврат има поне нещо постоянно, почиващо дори на природата и неподчинено на фантазията, нещо, което винаги се намира в кръвта като разпалено въгленче, което вечно те пали, което още дълго време и с годините, може би, няма така скоро да угасне. Съгласете се сам, нима това не е своего рода занимание?

— На какво толкова се радвате? Това е болест, и то опасна. — А, вие така обръщате въпроса? Съгласен съм, че това е болест, както и всичко, в което се прекалява — а тук непременно се налага да прекалиш, но нали това, първо, за един е така, а за друг — иначе, а, второ, разбира се, че трябва във всичко да се спазва мярка, да се държи сметка, макар и отвратителна, но какво да се прави? Ако не беше това, май че би трябвало да се застреля човек. Съгласен съм, че порядъчният човек е задължен да скучае, но нали все пак…

— А вие бихте ли могли да се застреляте?

— Ето на — с отвращение отби удара му Свидригайлов. — Бъдете така добър, не говорете за това — добави той бързо и дори без всякаква надутост, която прозираше във всичко, което бе казал досега. Дори лицето му сякаш се промени. — Признавам, че имам една непростителна слабост, но какво да се прави: боя се от смъртта и не обичам, когато се говори за нея. Знаете ли, че аз съм донякъде мистик?

— А! Призраците на Марфа Петровна! Продължават ли да идват?

— Оставете, не ги споменавайте; в Петербург още не са идвали; пък и да вървят по дяволите! — извика той някак ядосано. — Не, да говорим по-добре за това… да, впрочем… Хм! Ех, нямам време, не мога да остана повечко с вас — жалко! А имаше какво да ви кажа.

— При жена ли бързате?

— Да, при жена, нещо съвсем случайно… не, друго имах предвид аз.

— А мръсотията на цялата тази обстановка не ви ли действа вече? Нямате вече сили да се спрете?