Престъпление и наказание

Когато се случваше да се скараме, аз най-често мълчах и не се ядосвах и това джентълменство почти винаги достигаше целта си; то й въздействаше и дори й харесваше; имаше случаи, когато тя дори се гордееше с мене. Но вашата сестричка тя все пак не можа да понесе. И как се случи тя да рискува да приеме за гувернантка в къщата си такава чудна красавица! Обяснявам си го с това, че Марфа Петровна беше пламенна и впечатлителна жена и чисто и просто тя самата се е влюбила — буквално се е влюбила — във вашата сестричка. Пък и чудно ли е да се влюбиш в Авдотя Романовна! Аз много добре разбрах от пръв поглед, че тя, моята, е загубена работа и — какво мислите? — бях решил дори да не вдигам към нея очи. Но Авдотя Романовна сама направи първата крачка — вярвате ли? Вярвате ли също, че Марфа Петровна стигаше дотам, че дори отначало тя самата ми се сърдеше, че винаги мълча, когато стане дума за вашата сестра, за това, че съм толкова равнодушен към нейните непрекъснати и възторжени отзиви за Авдотя Романовна? И аз не разбирам какво искаше! Марфа Петровна естествено е разказвала на Авдотя Романовна всичките ми тайни. Тя имаше нещастния навик абсолютно на всички да разказва всичките ни семейни тайни и на всички непрекъснато да се оплаква от мене; можеше ли тя да изпусне този нов и прекрасен приятел? Предполагам, че те са говорили непрекъснато само за мене и че, без съмнение, Авдотя Романовна е научила всички тези мрачни, тайнствени измислици, които ми се приписват… Хващам се на бас, че вие също сте чували вече нещо от този род?

— Чух. Лужин ви обвиняваше дори, че сте станали причина за смъртта на едно дете. Вярно ли е?

— Бъдете така добър, оставете всички тези пошлости — с отвращение и с погнуса отклони въпроса Свидригайлов, — ако вие поискате на всяка цена да научите за цялата тази безсмислица, аз някои ден ще ви разкажа специално, а сега…

— Говореше се също за някакъв ваш лакей на село и че вие пак сте били причина за нещо.

— Бъдете така добър, престанете! — прекъсна го пак с явно нетърпение Свидригайлов.

— Не е ли същият онзи лакей, който след смъртта си идвал да ви натъпче лулата… сам ми разказвахте? — дразнеше се все повече и повече Расколников.

Свидригайлов внимателно го погледна и на Расколников му се стори, че в този поглед проблясна за миг, като мълния, злобна насмешка, но Свидригайлов се сдържа и твърде вежливо отговори: