Престъпление и наказание

— Е, тогава работата беше друга. Всеки върви по свой път. А за чудото ще ви кажа, че вие, изглежда, сте проспали тези два-три дни. Аз сам ви посочих тази кръчма и не е никакво чудо, че дойдохте направо тук; аз сам ви обясних откъде да минете, описах ви мястото, където се намира, и ви казах часовете, в които човек може да ме намери тук. Помните ли? Забравил съм — отговори с учудване Расколников. — Вярвам. На два пъти ви казах. Адресът се е запечатал в паметта ви механично. И вие механично сте завили насам, но всъщност точно според адреса, без сам да знаете. Аз и като ви го казах тогава, не мислех, че сте ме разбрали. Много се издавате вие, Родион Романович. И още нещо: аз съм убеден, че в Петербург много хора, като вървят, си приказват сами. Това е град от полудели. Ако у нас бяха развити науките, то медиците, юристите и философите биха могли да направят изключително ценни изследвания върху Петербург, всеки по своята специалност. Рядко ще се намерят някъде толкова мрачни, резки и странни влияния върху човешката душа, както в Петербург. Само климатът колко голямо влияние оказва! А това е административният център на цяла Русия и неговият характер положително се отразява върху всичко. Но сега работата не е там, а че аз вече няколко пъти ви наблюдавах отстрани. Когато излизате от къщи, вие още вървите с вдигната глава. След двадесет крачки вече я отпускате, скръствате ръце на гърба. Гледате и вече явно нищо не виждате — нито пред себе си, нито встрани. Най-после започвате да мърдате устни и да разговаряте със себе си, при което понякога вдигате ръка и декламирате, най-после спирате за дълго насред пътя. Това е много лошо. Вас може би ви забелязва и някой друг освен мене, а това вече е опасно. На мене всъщност ми е все едно и аз няма да ви излекувам, но вие, естествено, ме разбирате.

— А вие знаете, че ме следят? — попита Расколников, поглеждайки го изпитателно.

— Не, нищо не зная — сякаш с учудване отговори Свидригайлов.

— Тогава да оставим на мира моята личност — измърмори намръщен Расколников.

— Добре, да ви оставим на мира.

— Кажете по-добре: ако вие идвате тук да пиете и сам на два пъти сте ми определяли среща тука, защо сега, когато погледнах към прозореца от улицата, се крихте и искахте да се махнете? Аз много добре забелязах това.

— Хе, хе! А вие защо, когато стоях тогава у вас на прага, лежахте на дивана си със затворени очи и се преструвахте, че спите, когато всъщност не спяхте? Аз много добре забелязах това.

— Може би съм имал… причини… вие знаете.

— Й аз мога да имам свои причини, макар че вие няма да ги научите.

Расколников отпусна десния си лакът на масата, подпря с пръстите на дясната ръка брадичката си и втренчено се вгледа в Свидригайлов. Той разглежда около минута лицето му, което винаги досега го бе поразявало. То беше някакво странно лице, сякаш маска: бяло, румено, с червени, алени устни, със светлоруса брада и с още доста гъсти руси коси. Очите бяха някак прекалено сини, а погледът — някак прекалено тежък и неподвижен. Имаше нещо ужасно неприятно в това красиво и извънредно младолико за годините му лице. Дрехите на Свидригайлов бяха контешки, летни, леки, особено контешка беше ризата му. На ръката си носеше огромен пръстен със скъп камък.

— Нима ще трябва и с вас да се занимавам — каза изведнъж Расколников, излизайки с трескаво нетърпение на открита борба, — въпреки че вие сте може би най-опасният човек, ако решите да пакостите, но аз не желая повече да се преструвам. Аз ще ви покажа сега, че не държа на себе си толкова, колкото вие вероятно мислите. Знайте, че съм дошъл при вас да ви кажа направо, че ако поддържате предишното си намерение спрямо моята сестра и ако мислите за тази цел да използвате нещо от това, което се разкри напоследък, то аз ще ви убия, преди да ме вкарате в тъмницата. Думата ми е твърда: вие знаете, че ще съумея да я изпълня. Второ, ако искате да ми съобщите нещо — защото на мене през цялото това време ми се струваше, че вие сякаш искате да ми кажете нещо, говорете по-скоро, защото времето ми е скъпо и може би много скоро ще бъде вече късно.

— Но закъде бързате така? — попита Свидригайлов, като го разглеждаше с любопитство.

— Всеки има свой път — мрачно и нетърпеливо изговори Расколников.

— Вие току-що призовавахте сам към откровеност, а още на първия въпрос отказвате да отговорите — отбеляза Свидригайлов с усмивка. — На вас все ви се струва, че аз имам някакви цели, и затова ме гледате мнително. Е, да, това е съвсем естествено във вашето положение. Но колкото и да желая да се сближа с вас, аз все пак няма да си правя труда да ви убеждавам в противното. Ей Богу, не си струва трудът, пък и за нищо особено не съм имал намерение да говоря с вас.

— Защо тогава толкова ви трябвам? Та нали вие се въртяхте наоколо ми?