Престъпление и наказание

Сега засега му се струваше, че няма да отиде. Защо? Той не би могъл да обясни и това, но дори и да можеше, не би се заел тъкмо сега да си блъска особено главата. Всичко това го измъчваше и в същото време някак не го интересуваше. Странно нещо, може би никой не би повярвал, но за своята сегашна, най-близка съдба той се тревожеше някак вяло, разсеяно. Мъчеше го нещо друго, значително по-важно, изключително — пак за него самия, а не за някой друг, но нещо друго, нещо главно. При това той чувстваше безкрайна душевна умора, въпреки че умът му тази сутрин работеше по-добре, отколкото през последните дни.

Пък и струваше ли си сега, след всичко, което стана, да се мъчи да преодолява всички тези нови противни затруднения? Струваше ли си например да се унижава, за да накара Свидригайлов да не ходи при Порфирий; да проучва, да разпитва, да губи време за някакъв си Свидригайлов!

О, колко му беше омръзнало всичко! А същевременно той все пак бързаше към Свидригайлов; дали не очакваше от него нещо ново, указания, изход? Нали човек се хваща и за сламката! Не ги ли събира съдбата или някакъв инстинкт? Може би това беше само от умора, от отчаяние; може би му беше нужен не Свидригайлов, а някой друг, а Свидригайлов просто се е случил наблизо. Соня? Но защо би отишъл сега при Соня? Пак да я моли за нейните сълзи? Пък и страшна му беше Соня. Соня беше неумолимата присъда, неотменимото решение. Трябваше да избира: или нейния път или неговия. Особено в тази минута той не беше в състояние да я види. Не, не е ли по-добре да изпита Свидригайлов: що за човек е? И той не можеше да не си даде сметка, че онзи наистина отдавна вече му беше сякаш необходим за нещо.

И все пак какво общо можеше да има между тях? Дори и злодейството не можеше да бъде еднакво при тях. Освен това този човек беше много неприятен, очевидно извънредно развратен, положително хитър и измамник, може би много зъл. Такива неща се носят за него. Наистина той се погрижи за децата на Катерина Ивановна; но кой знае защо и какво означава това? Този човек вечно има някакви намерения и проекти.

На Расколников тези дни непрекъснато му минаваше през главата още една мисъл и страшно го безпокоеше, макар че той дори се стараеше да я пропъди от себе си, толкова му тежеше. Той си мислеше понякога: Свидригайлов непрекъснато се въртеше около него, а и сега се върти; Свидригайлов научи тайната му; Свидригайлов имаше някакви замисли срещу Дуня. Ами ако и сега има? Почти със сигурност може да се каже, че да. Ами ако сега, след като е научил тайната му и по такъв начин го държи в ръцете си, поиска да използва това като оръжие срещу Дуня?

Тази мисъл понякога го измъчваше дори и насън, но още първия път тя изпъкна така осезателно ярко, както сега, когато отиваше при Свидригайлов. Само тази мисъл му стигаше, за да изпадне в мрачна ярост. Първо, тогава вече всичко ще се промени, дори в собственото му положение: ще трябва незабавно да разкрие на Дунечка тайната. Ще трябва може би да се предаде, за да предпази Дунечка от някоя непредпазлива постъпка. Писмото? Тази сутрин Дунечка е получила някакво писмо! От кого в Петербург би могла тя да получава писма? (Може би от Лужин?) Вярно е, че там бди Разумихин; но Разумихин нищо не знае. Може би трябва да разкрие и на Разумихин? Расколников помисли за това с отвращение.

„Така или иначе, трябва да види Свидригайлов колкото може по-скоро — реши той в себе си окончателно. — Слава Богу, този път не са така важни подробностите, колкото същността на работата; но само ако, само ако Свидригайлов е способен, ако замисля нещо против Дуня — то…“