Престъпление и наказание

— Дуня, мила! Ако съм виновен, прости ми (макар че не може да ми се прости, ако съм виновен). Сбогом! Да не спорим! Време е, крайно време. Не идвай с мене, моля ти се, аз трябва да се отбия… А иди веднага при мама. Моля ти се! Това е последната, най-голямата ми молба към тебе. Не се отделяй от нея нито за миг; аз я оставих в тревога, която тя едва ли ще понесе: или ще умре, или ще полудее. Бъди с нея! Разумихин ще бъде с вас; говорил съм с него… Не плачи за мене: ще се помъча да бъда и мъжествен, и честен през целия си живот, макар че съм убиец. Може би ще чуеш някога името ми. Аз няма да ви посрамя, ще видиш; тепърва ще докажа… а засега довиждане — побърза да свърши, забелязал пак някакъв странен израз в очите на Дуня при последните думи и обещания. — Защо плачеш така? Не плачи, не плачи; та не се разделяме завинаги!… Ах, да! Чакай, забравих…

Той се приближи до масата, взе една дебела прашна книга, разтвори я и извади сложено между листата малко портретче — акварел върху слонова кост. Това беше портретът на дъщерята на хазайката, неговата бивша годеница, умряла от огненица, същата онази странна девойка, която бе искала да отиде в манастир. Около минута той се вглежда в това изразително и болезнено личице, целуна портрета и го подаде на Дунечка.

— Ето с нея много съм говорил и за това, само с нея — произнесе той замислен, — на нейното сърце поверих много от онова, което после така отвратително се осъществи. Не се безпокой — обърна се той към Дуня, — тя не беше съгласна, както и ти, и аз се радвам, че нея вече я няма. Главното, главното е това, че сега всичко ще тръгне поновому, ще се пречупи — извика той изведнъж, връщайки се отново към мъката си — всичко, всичко, а подготвен ли съм аз за това? Искам ли това самият аз? Това би било необходимо за моето изпитание! Защо, защо са нужни всички тези безсмислени изпитания? Защо са, по-добре ли ще съзнавам тогава, смазан от мъки, от идиотщина, в старческо безсилие, след двадесетгодишната каторга, отколкото съзнавам сега, и какъв смисъл ще има тогава да живея? Защо всъщност сега се съгласявам да живея така? О, аз знаех, че съм подлец, когато днес, на разсъмване, стоях над Нева!

Двамата най-после излязоха. На Дуня й беше тежко, но тя го обичаше! Тя си тръгна, но като измина петдесетина крачки, се обърна да го погледне още веднъж. Той още се виждаше. Но на ъгъла и той се обърна; за последен път погледите им се срещнаха; но като видя, че тя го гледа, нетърпеливо и дори с яд й махна с ръка да си върви и рязко сви зад ъгъла.

„Аз съм злобен, виждам това — мислеше си той, засрамен след минута от яда, с който махна на Дуня. — Но защо те самите така ме обичат, ако аз не заслужавам това! О, ако бях сам и никой не ме обичаше и ако аз самият никога не бях обичал никого! Нямаше да го има всичко това! А интересно, нима през тези бъдещи петнадесет-двадесет години дотам ще се смири душата ми че с благоговение ще хленча пред хората, наричайки се непрекъснато разбойник? Да именно, именно! Те затова ме и заточават сега, точно това им трябва… Ето те сноват напред-назад по улицата, а всеки от тях е подлец и разбойник по природа; нещо по-лошо — идиот! А само да се опитам да избягна каторгата, всички те ще побеснеят от благородно негодувание! О, как ги мразя всички!“

Той се замисли дълбоко над това „как може да стане така, че най-после да се смиря пред всички тях, вече без да разсъждавам, по убеждение да се смиря! Че какво, защо не? Разбира се, тъй и трябва да бъде. Нима двадесет години непрекъснат гнет няма да ме довършат окончателно? Водата пробива и камъка. И защо, защо след това трябва да живея, защо отивам сега, щом сам зная, че всичко това ще стане именно така, като по книга, а не иначе!“

Може би вече за стотен път от вчера си задаваше този въпрос, но все пак отиваше.

VIII

Когато влезе при Соня, вече започваше да се здрачава. Целия ден Соня го беше чакала в ужасно вълнение. Чакаха го заедно с Дуня. Тя беше дошла при нея още от сутринта, спомняйки си вчерашните думи на Свидригайлов, че Соня „знае за това“. Няма да разказваме подробностите на разговора, за сълзите на двете жени и за това колко се сближиха. От тази среща Дуня поне получи едно утешение — че брат й няма да бъде сам: на нея, Соня, се бе изповядал той най-напред в нея бе потърсил човека когато бе почувствал нужда от човек; и тя именно ще тръгне с него, където го изпрати съдбата. Тя не попита, но знаеше, че ще бъде така. Тя гледаше на Соня просто с някакво благоговение и отначало почти я смущаваше с това благоговейно чувство, което проявяваше към нея. Соня бе готова дори едва ли не да заплаче: тя, напротив, се смяташе недостойна дори да погледне Дуня. Прекрасният образ на Дуня, когато тя се сбогува с нея с такова внимание и уважение при първата им среща у Расколников, оттогава завинаги беше останал в душата й като едно от най-прекрасните и недосегаеми видения в живота й.