Престъпление и наказание

Със замряло сърце и нервен трепет стигна до огромната къща, която излизаше от едната страна на канала, а от другата — към улицата С-ка. Цялата къща се състоеше от малки квартирки, в които живееха всякакви занаятчии — шивачи, железари, готвачки, разни немци, девици, които сами си изкарваха прехраната, дребни чиновници и прочие. През двата входа и двата двора непрекъснато влизаха и излизаха хора. Къщата имаше трима или четирима портиери. Младият човек остана много доволен, като не срещна никого от тях, незабелязано се вмъкна във входа и сви по стълбите вдясно. Стълбището беше тъмно и тясно, „задно“, но той вече знаеше всичко това, беше го проучил и цялата тази обстановка му харесваше: в такава тъмнина дори и любопитният поглед беше безопасен. „Щом сега толкова ме е страх, какво ли ще е, ако някак стане наистина да се реша на това!…“ — помисли той неволно, изкачвайки четвъртия етаж. На това място му преградиха пътя някакви запасници — хамали, които изнасяха мебелите от една квартира. Той вече знаеше, че в тази квартира живее със семейството си един немец, чиновник. „Значи този немец сега се мести и значи на четвъртия етаж откъм това стълбище и откъм тази площадка остава за известно време обитаема само квартирата на старицата. Това е добре… за всеки случай…“ — помисли той пак и звънна на вратата на старицата. Звънецът издрънча слабо, сякаш не беше меден, а от тенекия. Подобни малки квартири в къщи като тази почти винаги имат такива звънци. Вече беше забравил гласа на това звънче и сега този особен глас сякаш изведнъж му напомни нещо и ясно му го представи… И той изтръпна — прекалено опънати бяха нервите му този път. След малко вратата едвам се открехна: през тясната пролука стопанката заоглежда дошлия с явно недоверие, виждаха се само святкащите й от тъмното очички. Но като видя, че на площадката е пълно с хора, окуражи се и отвори. Младият човек прекрачи прага и влезе в тъмното антре, разделено с преградка, зад която се намираше мъничка кухня. Старицата стоеше мълчаливо пред него и въпросително го гледаше. Тя беше дребничка, суха бабичка на около шестдесет години, с бързи и зли очички, с малък остър нос и гологлава. Белезникавата й, слабо прошарена коса беше обилно намазана с оливия. Тънкият й дълъг врат, подобен на кокоши крак, беше омотан с някакви вълнени парцали, а на раменете й въпреки жегата висеше изпокъсано и пожълтяло кожено елече. Бабичката непрекъснато кашляше и пъшкаше. Сигурно младият човек я погледна някак особено, защото и в нейните очи проблесна изведнъж пак предишното недоверие.

— Расколников, студент, идвах при вас преди месец — побърза да измънка младият човек с лек поклон, като се сети, че трябва да бъде по-любезен.

— Помня, драги, много добре помня, че идвахте — отчетливо каза старината, без да откъсва въпросителния си поглед от лицето му.

— Та… и сега, пак по такава работа — продължи Расколников, малко смутен и учуден от недоверието на старата.

„Впрочем тя може би винаги си е такава, ио миналия път не съм обърнал внимание“ — помисли си той с неприятно чувство.

Старицата помълча, сякаш да поразмисли, после се дръпна встрани и като му посочи вратата на стаята, каза, пускайки госта пред себе си.

— Влезте, драги.

Малката стая, в която влезе младият човек — с жълти тапети, мушкато и муселинени перденца на прозорците, в този миг беше ярко осветена от залязващото слънце. „И тогава, значи, така ще свети слънцето!…“ — някак случайно му мина през съзнанието и той обгърна с бърз поглед всичко в стаята, за да изучи и запомни по възможност разположението. Но в стаята нямаше нищо особено. Мебелите, всички много стари и от жълто дърво, представляваха един диван с огромна огъната дървена облегалка, обла продълговата маса пред дивана, тоалетка с огледалце между двата прозореца, столове покрай стените, две-три евтини картинки в жълти рамки, които изобразяваха немски госпожици с птички в ръце — и толкова. В ъгъла пред малка икона гореше кандило. Всичко беше много чисто: и мебелите, и подът бяха излъскани; всичко светеше. „Лизавета е шетала“ — помисли си младият човек. В цялата квартира нямаше нито прашинка. „При злите и стари вдовици е такава чистота“ — продължаваше да си мисли Расколников и хвърли любопитен поглед към бас-мената завеса на вратата за другата мъничка стаичка, където бяха креватът и скринът на старата и където още нито веднъж не беше влизал. Цялата квартира се състоеше от тези две стаи.

— Какво ще обичате? — строго попита старата, влизайки в стаята, и пак застана точно срещу него, за да го гледа право в лицето.

— Донесох да заложа нещо, ето. — И той извади от джоба си стар плосък сребърен часовник. На долното му капаче имаше гравиран глобус. Ланецът беше стоманен.

— Че то и на предишния залог срокът му изтече. Още оня ден стана месец.

— Ще ви платя лихвата за още един месец, изчакайте ме.

— То си е моя работа, драги, да чакам ли или веднага да го продам.

— Колко давате за часовника, Альона Ивановна?