Престъпление и наказание

— Че все с такива дреболии ми идеш, кажи-речи нищо не струват. За пръстенчето миналия път две рубли ви дадох, а пък ново от златаря може да се купи за рубла и половина.

— Дайте ми три-четири рубли; аз ще го откупя, от баща ми е. Скоро ще взема пари.

— Рубла и половина и лихвата предварително, ако желаете.

— Рубла и половина! — възкликна младежът.

— Ваша воля. — И старицата му върна часовника. Младият човек го взе и така се ядоса, че понечи да си тръгне, но веднага се отказа, спомнил си, че няма къде другаде да отиде и че не е дошъл само за това.

— Давайте! — каза той грубо.

Старицата бръкна в джоба за ключовете и отиде в другата стая, зад завесата. Младият човек, останал сам сред стаята, се вслушваше с любопитство и преценяваше. Чу я как отключи скрина. „Сигурно горното чекмедже — прецени той. — Ключовете, значи, са й в десния джоб… Всичките на една връзка, със стоманена халка… И там има един, който е най-голям от всички, три пъти по-голям, с назъбено езиче, той, разбира се, не е от скрина… Следователно има още някаква ракла или сандъче… Това е интересното. Сандъчетата винаги имат такива ключове… Но впрочем колко е долно всичко това…“

Старата се върна.

— Ето, драги: като ги сметнем по десет копейки месечно на рубла, за рубла и половина ми дължите петнадесет копейки за един месец. И за предишните две рубли ми дължите по същия начин още двадесет копейки. Значи, общо тридесет и пет. Та сега ви остават за вашия часовник рубла и петнадесет копейки. Ето ви ги.

— Как, рубла и петнадесет копейки ли станаха!

— Точно толкова.

Младият човек взе парите, без да спори. Той гледаше старицата и не бързаше да си върви, сякаш му се щеше още нещо да каже или да направи, но като че ли и той самият не знаеше какво именно…

— Аз, Альона Ивановна, може би тия дни ще ви донеса още едно нещо… сребърно… хубаво… една табакера… веднага щом си я взема от един приятел. — Той се смути и млъкна.

— Ами тогава ще говорим, драги.

— Довиждане… Вие все сама си седите вкъщи, няма ли я сестра ви? — попита той колкото може по-небрежно, излизайки в антрето.

— А на вас за какво ви е притрябвала, драги?

— За нищо особено. Просто попитах. Вие пък веднага… Довиждане, Альона Ивановна!

Расколников излезе явно много смутен. Това смущение все повече и повече растеше. Докато слизаше по стълбите, той дори на няколко пъти се спря, сякаш внезапно потресен от нещо. И най-после, вече на улицата, възкликна: „О, Боже! Колко отвратително е всичко това! И нима, нима аз… не, това е глупост, това е невъзможно — добави той решително. — И как е могъл да ми дойде наум такъв ужас! На каква мръсотия само е способно моето сърце! Най вече: това е мръсно, долно, гадно, гадно!… И аз цял месец…“

Но той не беше в състояние да изрази вълнението си нито с думи, нито с възклицания. Чувството на безкрайно отвращение, започнало да стяга и да души сърцето му още когато отиваше при старата, сега така се разрасна и така добре се избистри, че той не знаеше къде да се дене от мъка. Вървеше по тротоара като пиян, не забелязваше минувачите, блъскаше се в тях и се опомни едва на другата улица. Като се огледа, видя, че е застанал пред някаква кръчма, в която се влизаше от тротоара надолу по няколко стъпала към сутерена. Тъкмо в този момент оттам излизаха двама пияни; крепейки се един друг и псувайки, те се измъкваха на улицата. Без много да му мисли, Расколников веднага слезе надолу. По-рано никога не беше ходил в кръчма, но сега му се виеше свят, а го мъчеше и страшна жажда. Допи му се студена бира, още повече че отдаваше внезапната си слабост и на това, че беше гладен. Седна в тъмния и мръсен ъгъл пред една маса, цялата лепкава, поръча си бира и жадно изпи първата чаща. Веднага му олекна и мислите му се проясниха. „Всичко това са глупости — каза си той с надежда, — и нямаше защо да се тревожа! Просто съм физически разнебитен! Една нищо и никаква чаша бира, малко сухар — и ето, в миг умът е укрепнал, мисълта се е прояснила, намеренията стават твърди! Тю, колко нищожно е всичко това!…“ Но въпреки това презрително възклицание той вече гледаше весело, сякаш внезапно освободен от някакво ужасно бреме, и дружелюбно огледа присъстващите. Но Дори в тази минута вече смътно предчувстваше, че цялата тази възприемчивост за доброто също беше болезнена.

В кръчмата по това време бяха останали съвсем малко хора. Освен двамата пияници, които беше срещнал на стълбите, веднага след тях си тръгнаха вкуном цяла сюрия хора — петима души с някаква жена и с хармоника. Като излязоха, стана тихо и просторно. Останаха: един сръбнал, но не много, който пиеше бира, еснафин на вид; другарят му — дебел, огромен, с полу-шубка и прошарена брада, съвсем пиян — беше задрямал на пейката и от време на време изведнъж, все едно на сън, започваше да щрака с пръсти, разперил ръце, и да потръсква горната част на тялото си, без да става от пейката, като си тананикаше нещо глупаво, силейки се да си спомни някакви куплети от рода на:

Цяла година милвах жената, ця-ла го-дина мил-вах же-ната.

Или изведнъж, като се събуждаше, отново: