Приказка за глупавите и за техния цар

Като се наситил, Гуньо подхвърлил кокалите на своите поданици и се изтегнал на земята. След царското ядене поискал да му дръпне и един царски сън. Но не щеш ли, на близкото дърво кацнала някаква свадлива сврака и шумно закрещяла. Надигнал се цар Гуньо, решил да покаже своята власт. Извикал строго:

— Сврако, ела тук!

Свраката обаче хич и не мислела да се подчинява на такъв цар. Разгневил се той, загдето тя давала лош пример на поданиците му, и се покатерил на дървото. А свраката го гледала ту с едното си око, ту с другото, бъбрела нещо на сврачия си език и присмехулно въртяла дългата си опашка. Достигнал я той, протегнал ръка да я хване, но свраката отлетяла.

— Хей! — възкликнал цар Гуньо. — Щом ти, дето ядеш по една шепа зрънца, можеш да летиш, какво остава за мене, дето мога да налапам цяла баница заедно с тавата.

Разперил ръце и се хвърлил подире й. Но вместо да полети, тежката му глава се устремила към земята, тупнала в пръстта и се разцепила като любеница.

Разплакали се поданиците му, завайкали се какво ще правят без цар. А Гуньо — от сътресението на мозъка, от що ли — преди да издъхне, изведнъж им заговорил по съвсем друг начин:

— Братя мои — рекъл им. — Върнете се при умните, защото иначе ще измрете от глад или ще ви изядат вълците. Измийте се, изчистете си дрехите и се върнете един по един, незабелязано. Умните сигурно вече са ни забравили. Но за да не ви познаят, старайте се по-малко да приказвате.

Казал го и склопил очи. Поплакали си още глупавите за своя цар и било много тъжно да се гледа как ревели с големите си уста. После избърсали сълзите си и се заели да изпълнят последните му думи. Пръснали се незабелязано между умните и някои от тях доста хитро се прикрили. Но не било за дълго. Те скоро забравили съвета на Гуньо Големоглави Първи и умните отново започнали да ги разпознават. Защото, както и преди, глупавите се отличавали и по някои други неща от умните, но главната разлика си оставала голямата и страшно бъбрива уста.