Принцът на тръните

Сагеус пристъпи откъм отдела за древна философия. Беше по-млад, отколкото очаквах, най-много на четирийсет, и облечен в семпла бяла роба, която напомняше за римските тоги. Кожата му беше смугла като на човек от средните земи, Индус или Персия примерно, макар да не бях сигурен, защото естественият цвят на кожата му се виждаше само на малкото места, които иглата за татуировки беше пропуснала. Върху кожата си Сагеус беше събрал текста на малка книга, татуирана с наклонения шрифт на матмагьосниците. Колкото до очите му… очаквах да са строги, да внушават страх, нали уж така било при хората с власт и сила, но не. Очите на Сагеус бяха кротки. Почти като очите на кравите, които ни бяха зяпали край кралския път, кафяви и спокойни. Не очите, а погледът му режеше. Кротките му очи незнайно как копаеха надълбоко. Може би силата идваше от думите, изписани по лицето му. Мога само да кажа, че дълго време останах сляп за всичко освен за очите на неверника, глух за всичко освен за дъха му, мускулите ми вкаменени до един, освен сърцето.

После той ме пусна, като риба, която хвърляш обратно в реката, защото е твърде малка за тигана. Стояхме лице в лице, на няма и педя разстояние, макар да не помнех кога съм се приближил. Но очевидно аз се бях приближил, а не той, защото стояхме сред книги. Сред мъдрите думи на далечната древност. Платон вляво от мен, преписи на преписите на преписите. „Модерните“ автори вдясно — Бъртранд Ръсел, Карл Попър, Зианг и прочие. Слаб гласец дълбоко в мен крещеше до кръв. Ала неверникът беше загасил огъня ми.

— Баща ми явно разчита на теб, Сагеус — казах аз. Потрих пръсти, но те не ме сърбяха да стисна меча. — Свещениците несъмнено се дразнят от присъствието на неверник в двора. Ако папата смееше да напусне Рим, което рядко ѝ се случва напоследък, щеше да дойде тук и да прокълне душата ти на вечни мъки в огньовете на ада! — Единствено с догмата можех да го ударя, друго нямах.

Сагеус се усмихна дружески, сякаш току-що му бях направил дребна услуга. Слабичък беше. С лекота можех да го съборя на пода и да го удуша. Свирепи мисли изплуваха като мехури в съзнанието ми, една след друга, и се пукаха безсилно.

— Много от баща ви има във вас — каза Сагеус.

— И него ли си опитомил? — попитах.

— Не можеш да опитомиш човек като Олидан Анкрат. — Дружеската му усмивка се развесели. Де и аз да знаех на какво се смеем. Значи можеше да върти на пръста си мен, но не и баща ми, това ли беше? Или действително манипулираше краля, но предпочиташе да прикрие този факт зад самодоволни усмивчици?

Представих си как татуираната глава на езичника се разделя с раменете му, усмивката му замръзва, а от врата му шурва кръв на тласъци. Представих си го и посегнах към меча, впрегнал цялата си воля в това простичко действие. Дръжката беше студена на пипане. Свих пръсти около нея, но преди да я стисна здраво, ръката ми падна като отсечена.

А Сагеус вдигна вежда. Беше си обръснал веждите също като главата и после ги беше нарисувал. Отстъпи крачка назад.

— Вие сте интересен младеж, принц Йорг. — Очите му изстинаха. Така кротки в един момент и мъртви като камък в следващия. — Ще трябва да разберем какво задвижва машинката ви, да? Ще помоля Робарт да ви придружи до стаята ви, сигурно сте уморен. — Докато говореше, пръстите на дясната му ръка се плъзгаха по думи, татуирани върху лявата, бръсваха един символ, после отскачаха нагоре към черен полумесец, сетне подчертаваха някаква фраза, и пак. Наистина се чувствах уморен. Краката и ръцете ми бяха натежали като олово, теглеха ме надолу.

— Робарт! — извика той, силно, така че гласът му да се чуе в коридора.

После пак ме погледна кротко.

— Сигурно ще ви навестят сънища, принце, заради умората от дългия път. — Пръстите му се преместиха върху нови редове, ниско на лявата ръка, после високо на дясната. Сетне се спряха на почернени думи, по-черни от най-черната нощ, от вътрешната страна на китката му, напряко на вените. — Сънищата казват на един човек какъв е.

Едва държах очите си отворени. На шията му, вляво от адамовата ябълка, сред ситния текст изпъкваше една буква, по-голяма от останалите, цялата в завъртулки. Приличаше на цвете.

„Докосни цветето — помислих си. — Докосни хубавото цветенце.“ И сякаш с магия ръката, предала ме преди малко, се раздвижи. Изненадах го: определено не очакваше да го стисна за гърлото. Чух вратата на библиотеката да се отваря.

„Кльощав е — помислих си. — Адски е кльощав.“ Зачудих се дали ще мога да обхвана с една ръка врата му. Беше си чисто любопитство, без намек за насилие, трябва да призная със срам. Чух как Робарт си поема шумно дъх. Сагеус стоеше вдървен с полуотворена уста, сякаш не можеше да повярва какво се случва.

Едва се държах на краката си, прозявки напираха да омотаят думите ми, но го гледах право в очите. Нека си мисли, че натискът, който прилагам, е заплаха. Всъщност се опирах на него, за да не падна.

— Сънищата са си мои, езичнико — казах. — Моли се да не сънувам теб.

И се обърнах, преди да съм паднал позорно. Минах покрай Робарт. Той ме настигна в Залата с копията.