Принцът на тръните

— Заряза хубавия живот в замъка и сега се криеш в дъжда. — Наблюдаваше ме съсредоточено. Очите му виждаха много и това не ми хареса. — Чичо ти жертва живота си, за да те опази. Стори ми се добър човек. Стар, силен, мъдър. Но ти въпреки това тръгна с нас.

Мълчание се проточи помежду ни, от онзи тип мълчание, който те подканя да го запълниш с изповед.

— Има един тип. Искам да умре.

Нубанецът свъси чело.

— Децата не трябва да са такива. — Дъждът се стичаше на вадички по навъсеното му чело. — Мъжете не трябва да са такива.

Отърсих се от ръката му, станах и тръгнах по пътя. Нубанецът ме настигна и изминахме още десетина мили, преди да се мръкне съвсем.

Пътят минаваше основно през ниви, ако не броим единичните чифлици и мелници встрани от него, но с падането на нощта видяхме светлинки, скупчени под гористо възвишение южно от нас. Лундист редовно ме тормозеше с карти на Анкрат, затова веднага се сетих, че това е Боров акър, селце, което доскоро бях свързвал само със зелена точка върху стар пергамент.

— Добре ще е да се скрием от дъжда. — Усещах миризмата на дим от огнища и внезапно разбрах защо братята бяха приели плана ми толкова присърце. Обещанието за топлина и храна е неустоимо за хора, свикнали на студ и недохранване.

— Би трябвало да нощуваме там, горе — каза нубанецът и посочи към билото на хълма.

Ръмеше кротко и напоително. Дъждът ни обвиваше в студено одеяло, което изсмукваше силите ми. Проклинах слабостта си. Само от няколко часа бях на пътя, а от умора не можех да си кажа и името.

— Или да се вмъкнем в някоя от онези плевни — предложих. Две стояха настрани от къщите, изолирани, само на метри от гората.

Нубанецът понечи да поклати глава. Гръм се търколи на изток, тихо, но продължително. Нубанецът сви рамене.

— Добре.

Слава богу!

Тръгнахме през нивите, които дъждът беше превърнал в тресавища, препъвахме се в мрака, най-вече аз, полумъртъв от умора.

Нубанецът натисна с рамо вратата на плевнята, тя изохка възмутено и се отвори с протяжно скърцане. Разлая се куче в далечината, но не ми се вярваше фермерите да излязат в дъжда само заради мнението на някакъв пес. Залитнахме през прага и се проснахме в сеното. Крайниците ми тежаха като олово, бях толкова уморен, че ако не стисках зъби, сигурно щях да заплача.

— Не се ли притесняваш, че сънната вещица ще те потърси пак? — попитах. — Едва ли е доволна, че подаръкът ѝ за краля е избягал. — Преглътнах една прозявка.

— Вещер — поправи ме нубанецът. Вярно, че беше казал така. — Мисля, че беше мъж.

Свих устни. В моите сънища вещиците си бяха вещици, жени, а не мъже. Криеха се в тъмна стаичка, за чието съществуване не бях подозирал. Стая с отворена врата в коридор, по който трябваше да мина. Подминавах входа и целият настръхвах, невидими червеи плъзваха по ръцете ми. Виждах я, силует от сенки с тъмни ръкави и бледи ръце като паяци. Понечех ли да избягам, краката ми изведнъж натежаваха, сякаш газех в петмез. Борех се, мъчех се да извикам, но бълвах мълчание, бях муха в паяжина, а тя тръгваше към мен бавно и неотвратимо, лицето ѝ навлизаше в светлината. После виждах очите ѝ… и се будех с писъци.

— И не се притесняваш, че вещерът ще те потърси отново? — повторих.

Тресна внезапен гръм и разтърси плевнята.

— Трябва да е близо — каза нубанецът. — И да знае къде си.

Издишах. Не бях осъзнал, че съм затаил дъх.

— Затова първо ще прати след нас ловеца си — добави нубанецът. Чух шумолене — спътникът ми се покриваше със сено да му топли.

— Жалко — казах аз. Отдавна не бях сънувал собствената си сънна вещица. Донякъде ми допадаше идеята, че може да ни проследи дотук, до тази плевня в хватката на бурята. Наместих се по-дълбоко в боцкащото сено. — Да видим дали ще сънувам вещица, моята или твоята, все едно. И ако ми се присъни, този път няма да бягам. Ще тръгна право към нея и ще я изкормя.

16.

Четири години по-рано

Пак гръмотевица. Усетих я като окови, усетих я в сърцето си. После и светкавицата, която пренаписа света в ръбати форми. Когато угасна, в очите ми останаха жълти петна и в тях — видения. Бебе, което някой удря толкова силно, че кръвта руква от очите му. Деца, които танцуват в огън. Нов гръм отекна в дъсчената постройка и мракът се върна отново.

Седях объркан на границата между съня и будния свят, обграден от скърцащи дъски и вятърен вой. Нова светкавица прониза небето и видях вътрешността на каретата — мама на седалката срещу мен, Уилям свит на топка до нея с колене под брадичката.

— Бурята! — Извъртях се да затворя прозорчето. Не можах, вятърът го блъскаше навътре и носеше дъжд.

— Тихо, Йорг — каза мама. — Заспивай.

Не я виждах в тъмното, но цялата карета ухаеше на нея. Рози и лимонова трева.

— Бурята. — Знаех, че съм забравил нещо. Това поне си спомнях.

— Просто вятър и дъжд. Не се плаши, миличък.

Плашех ли се? Заслушах се в поривите на вятъра и тракането на вратата.

— Трябва да останем в каретата — каза тя.

Потопих се съзнателно в движението, нагоре и надолу и наляво и надясно, с надеждата да уловя онзи спомен, да го изтръскам от скривалището му.