Принцът на тръните

Пак усетих онзи трън в гърдите си. Носар щеше да ме настани на топло в хубавия си дом и да ми говори за старите времена със златния си глас. Да ми говори за Уилям и за майка. Само един човек в целия свят би могъл да ме обезоръжи и този човек беше Носар.

— Благодаря ви за любезността, лорд Носар — отвърнах официално, съвсем според дворцовия етикет, студено и окончателно.

Наложи се да дръпна силно юздите на Герод. Изглежда, дори конете харесваха Носар. Поведох братята по заобиколния път покрай реката и конете ни изпотъпкаха няколко градини с есенна ряпа. Селяните продължаваха да ни приветстват — чудеха се какво става, но въпреки това ни приветстваха.

Пристигнахме във Висок замък по скалната пътека, като избегнахме широките улици на столичния Крат. Светлините лежаха под нас. Нанизи от запалени факли, огнища и лампи в прозорци, които стопаните още не бяха затворили за нощта. Стражарските фенери огряваха тук-там стената на Стария град, килнат полукръг, който изтъняваше надолу към речното русло, където къщите се изсипваха в долината и пълзяха покрай брега отвъд защитата на крепостните стени. Стигнахме до Западната порта, единственото място, откъдето можехме да влезем във Високия град, без да се точим по улиците на Стария. Стражата вдигна решетките, едната, после втората, накрая третата. Десет минути тракане на лебедки и дрънчене на вериги. Чудех се защо и трите решетки са спуснати. Толкова близо ли бяха враговете ни, че да затваряме тройно Високата стена?

Капитанът на портата излезе още докато хората му вдигаха третата решетка. Стрелци надничаха от бойниците по върха. Тук явно нямаше да ни посрещнат с фанфари. Капитанът ми беше смътно познат, стар беше, на възрастта на Гомст, с прошарена коса. Всъщност помнех единствено киселото му изражение, свитата уста, сякаш току-що е сдъвкал парче лимон.

— Принц Йорг, ако съм разбрал правилно? — Вгледа се в мен, наврял факла в лицето ми. Явно приличах достатъчно на краля, защото киселият капитан бързо смъкна факлата и отстъпи назад. Казвали са ми, че имам очите на баща си. Може и така да е, макар че моите са по-тъмни. Не е изключено нещо в погледа и на двама ни да стряска хората. Самият аз винаги съм смятал, че приличам малко на момиче. Устата ми е нежна като разпукната роза, скулите ми са твърде високи и изящни. Не че това има значение. Научил съм се да нося лицето си като маска и в повечето случаи мога да напиша на маската каквото поискам.

Капитанът кимна на Кодин. Погледът му не трепна, когато забърса Макин, изобщо не се спря на отец Гомст — изглежда, не го видя в навалицата, — но се задържа за миг на Нубанеца, преди да претегли с подозрение Райк.

— Мога да настаня хората ви в Долния град, принц Йорг — каза той. Имаше предвид долината, където Крат се беше разраснал извън стените на Стария град.

— Хората ми ще отседнат при мен в замъка — казах.

— Крал Олидан ми нареди да заведа само вас, принц Йорг — каза капитанът. — Също отец Гомст и капитан Борта, ако той е с вас?

Макин вдигна ръка. И двете вежди на капитана се скриха под шлема му.

— Макин Борта? Не…

— От плът и кръв — рече Макин и се усмихна широко, направо се озъби всъщност. — Доста време мина, Релкин, дърто копеле такова.

— Крал Олидан нареди… — Тоест място за маневриране нямаше. А и как да добави любезно: „нареди да смета разбойническия ви боклук в бедняшкия квартал“? Поне бе проявил съобразителността да изясни положението от самото начало, спестявайки ми излагацията да вляза в спор, а той да ме изслуша и после да помете възраженията ми с окончателното „крал Олидан нареди“.

— Елбан, заведи братята при реката и им намери място да отседнат. Има един хан, „Падащият ангел“, голям е и би трябвало да побере всички ви — казах аз.

Елбан, изглежда, се изненада, че съм избрал него, изненада се, но и остана доволен. Млясна с устни върху беззъбите си венци, обърна се и изгледа кръвнишки останалите.

— Чухте Йорх! Принц Йорх тоест. Мърдайте!

— Убийството на селяни се наказва с обесване — казах аз, докато братята обръщаха конете си. — Чу ли ме, Малчо Райчо? Дори на един селянин. Така че без убийства, без плячкосване, без изнасилвания. Ако ти се прииска жена, нека граф Ренар ти купи някоя с парите си. Какво пък, нека ти купи три.

Вече и трите решетки бяха вдигнати.

— Капитан Кодин, за мен беше удоволствие. Желая ви приятна езда по обратния път до форта — казах аз.

Кодин се поклони от седлото и поведе хората си обратно. След малко при портата останахме само аз, Гомст и Макин.

— Води — казах. И капитан Релкин ни преведе през Западната порта във Високия град.

Тук нямаше тълпи, с които да се съобразяваме. Беше минало полунощ и луната яздеше високо в небето. Широките улици на Високия град бяха празни, само слуги притичваха тук-там от една голяма къща към друга. Иззад прозоречните кепенци може и да ни гледаше някоя щерка на богат търговец, но като цяло благородните домове спяха дълбоко и не показваха интерес към един завръщащ се принц.