Принцът на тръните

Изобщо не трябваше да свръщам към дома, да навлизам в старите си коловози, да разбуждам мисли за мъст и за граф Ренар. Това повтаряше инстинктът ми. Днес обаче инстинктът ми говореше с глас стар и пресеклив, който не ми вдъхваше доверие. Исках да си ида у дома, може би заради смътното усещане, че нещо друго ми нашепва да не го правя. Исках да си ида у дома и ако адът се надигнеше да ме спре, щях да го поискам още по-силно. Поехме по кралския път, напряко през плодородните земи на Анкрат. От двете ни страни се нижеха ромолящи потоци, дъбрави и мирни чифлици. Забравил бях колко зелено е всичко тук. Свикнал бях със свят от разорана кал, опожарени ниви, димно небе и разлагащи се трупове. Слънцето си проби път през високите облаци и ни намери. Приятната топлина постепенно ни забави и скоро трясъкът на копита премина в ленив тропот.

Герод спря пред широка порта от сковани талпи в ограда от жив плет. От другата ѝ страна се ширеше златна пшеничена нива. Конят ми наведе глава да откъсне от дългите стръкове трева край портата. Имах чувството, че бог е излял сладък мед над земята, сладък и гъст, който е заключил всичко в покой. Норлес беше останал на петнайсет мили и хиляда години зад нас.

— Хубаво е да се върнеш, а? — каза Макин и спря коня си до моя. Надигна се на стремената и вдиша жадно въздуха. — Мирише на вкъщи.

Така беше. Уханието на затоплена земя ме върна към време, когато светът беше малък и безопасен.

— Мразя го това място — казах. Макин ме погледна. Изглеждаше стреснат, а него не е лесно да го стресне човек. — То е като отрова, която хората вземат доброволно, макар да знаят, че ще им отнеме силата.

Пришпорих Герод и го подкарах в бърз ход по пътя. Макин ме настигна и продължи до мен. Подминахме Райк и Бърло на кръстопътя — двамата бяха спрели и хвърляха камъни по едно плашило.

— Мъжете се бият за родната земя, принце — каза Макин. — Защитават земята си. Земята и краля.

Обърнах се и изревах на изоставащите:

— Движете се в група!

Макин ме изчака. Явно държеше да получи отговор.

— Нека войниците умират за земята си — казах му. — Ако дойде момент да пожертват тези ниви в името на победата, няма да се поколебая и миг, дори сам ще ги изгоря, ако трябва. Онова, което не можеш да жертваш, ти тежи като камък на шията. Прави те предсказуем, следователно — слаб.

Яздехме в тръс на запад, опитвахме се да настигнем слънцето.

Скоро намерихме гарнизона на форт Челни. Или по-скоро той ни намери. Изглежда, ни бяха забелязали от наблюдателницата да се точим по кралския път и петдесетина войници излязоха да ни пресрещнат.

Спрях на няколко метра от копиеносците, преградили пътя в двойна редица като жив плет с дълги тръни. Останалата част от отряда на гарнизона чакаше с извадени мечове зад стената от копия, а десетина стрелци бяха заели позиция в царевичака отдясно. Двайсетина крави в нивата отсреща ни видяха и тръгнаха бавно към пътя да разберат какво става.

— Мъже от форт Челни — извиках. — Добра среща. Кой ви води?

Макин спря коня си до моя. Останалите братя ни настигаха постепенно, отпуснати на седлата си.

Висок мъж пристъпи измежду копиеносците, но само крачка-две напред, без да се излага на прекомерен риск. Не беше идиот този. Носеше туника с цветовете на Анкрат над дългата плетена ризница, ниско над очите му беше нахлупен шлем с форма на паница. Вдясно от мен стрелците запънаха лъковете си. Вляво кравите ни зяпаха спокойно иззад плета и преживяха.

— Аз съм капитан Кодин. — Наложи се да повиши глас, защото точно тогава една от кравите се размуча. — Кралят набира наемници при Релстонски събор. На въоръжени отряди не е позволено да навлизат в Анкрат. По каква работа сте тук? — Гледаше към Макин, явно очакваше отговор от него.

Дразнех се, когато ме пренебрегваха заради възрастта ми, но човек трябва да държи здраво юздите на докачливостта си. Така де, има си време и място да се обиждаш. Освен това този Кодин, изглежда, си разбираше от работата. Едно беше да клъцна гръкляна на брат Гемт, съвсем друго да затрия заради каприз един от капитаните на баща си.

Вече бях вдигнал забралото си и сега го хванах, за да си сваля шлема.

— Отче Гомст! — извиках на свещеника. Братята взеха да мърморят, но все пак дръпнаха конете си да направят път на стареца. А той не пълнеше окото. Постарал се бе да отреже брадата, която си беше отгледал принудително в клетката при бесилото, но сивеещи фъндъци все още красяха тук-там лицето му на случаен принцип, а свещеническото му расо беше цялото в кал.

— Капитан Кодин — казах. — Познавате ли този свещеник, отец Гомст?

Кодин вдигна вежда. Лицето му си беше бледо и преди, но сега пребледня още повече. Стисна устни като човек, който усеща, че го вземат на подбив, но не е сигурен как и защо.

— Знам го — отвърна. — Кралският свещеник. — Тракна токове и сведе леко глава, като да беше в двора. Стори ми се комично да трака с токове насред пътя, с птичките, дето чуруликаха над нас, и с кравите, които ни обливаха с вонята си.

— Отче Гомст — казах. — Просветли, моля, капитан Кодин относно самоличността ми.