Принцът на тръните

Копитата на Герод трещяха твърде силно по паветата към Висок замък. Преди четири години си бях тръгнал оттук по пантофи, тих като мишка. Сега тропотът на железни подкови по камъка кънтеше неприятно в ушите ми. Тих гласец шепнеше в главата ми, че ще събудя татко. Тихо, по-тихо, не дишай, сърцето ти бие твърде силно.

Естествено, Висок замък изобщо не беше висок. За четирите си години на пътя бях виждал по-високи замъци и по-големи замъци, но нищо, което да прилича на Висок замък. Сега ми се струваше едновременно познат и чужд. Помнех го по-голям. Но макар и не толкова голям, колкото го помнех, пак си беше огромен. От учителя Лундист знаех, че някога тук е имало друг замък, толкова висок, че да остърже небето. По онова време всичко, което виждаме сега, било под земята. Не бил построен от Пътните, но строителите му притежавали умения, които почти не отстъпвали на техните. Стените не бяха от дялан камък, а от натрошена скала, толкова ситно натрошена, че се изливала като течност. Незнайно с каква магия вътре в каменните стени бяха вградени метални решетки, усукано желязо по-здраво и от черния метал на Изтока. И така, Висок замък клечеше нисък и древен, а кралят седеше зад пронизаните му с метал стени и гледаше отвисоко към Високия град. Стария град, Долния град. Гледаше към столицата Крат и към всички протекторати под своята власт. Моята власт. Моят град. Моят замък.

15.

Четири години по-рано

Избягахме от Висок замък през Кафявата порта, малка врата отвъд Високата стена. Излязох последен, краката ме боляха от бързането по безбройните стъпала.

На най-горното стъпало имаше бледи отпечатъци от стъпки, червени.

Сетих се за Лундист, проснат на пода в залата за изтезания. Така го бях оставил.

Бяхме се изкачили от най-дълбоките зандани на замъка до най-невзрачния му изход. Лайнарите минаваха оттук по десетина пъти на ден да изнесат съкровищата от клозетите. От мен да знаете, кралското лайно вони като всички останали.

Братът пред мен се обърна под арката и ме стрелна със зъбата усмивка.

— Чист въздух! Колко е сладък, а, момченце. Хайде, вдишай дълбоко.

Чул бях нубанецът да го нарича Роу — беше слаб като клечка, само кости и жили, стари белези и лоши очи.

— По-скоро ще оближа врата на прокажен, отколкото да ти дишам вонята, брат Роу. — Избутах го, за да мина. Само грубият език нямаше да ми спечели място сред тези мъже, но щеше да помогне, той, както и тоталната неотстъпчивост.

Анкрат се простираше вдясно от нас. Вляво зад Старата стена се издигаха пушеците и кулите на Крат. Всичко това обляно в светлината на буря. От онази светлина, която се образува, когато небето се покрие с буреносни облаци през деня. Плоска светлина, която променя до неузнаваемост всеки пейзаж. Съвсем на място, реших аз.

— Ще пътуваме бързо и без да се жалим — каза Прайс.

Прайс и Райк, единствените истински братя между нас, стояха рамо до рамо в челото на колоната; Райк се мръщеше страховито, докато Прайс ни обясняваше кое как.

— Трябва да се отдалечим максимално от тоя лайнарник. Бурята ще скрие следите ни. Ще намерим коне в движение, ще изпържим някое и друго село, ако се наложи.

— Ти наистина ли мислиш, че малко дъжд ще попречи на кралските ловджии да проследят двайсет мъже? — Глупавото ми гласче звънна тънко и чисто, проклето да е.

Всички се обърнаха към мен. Нубанецът ме изгледа опулено и вдигна леко ръка, сякаш да ме смълчи.

Посочих лавината от покриви, юрнала се чак до речния бряг отвъд защитата на крепостните стени. Любящите поданици на баща ми бяха застроили околността само и само да са близо до него.

— Ако се разделим — по един или двама най-много, — може и да си намерим топло огнище, печено телешко и халба бира — казах. — Чувал съм, че там долу имало кръчми. Всеки от нас може да си намери местенце до огъня още преди дъждът да е отмил следите му. Хората на краля ще обикалят с хубавите си коне, ще се намокрят като кокошки и ще търсят следа от двайсетина души, минали по пътя или през нивите, ще се оглеждат за ограбени чифлици и други пакости с вашия почерк. А ние ще си седим на сушина в сянката на Висок замък и ще чакаме времето да се оправи. Или смятате, че в замъка сме оставили и един, който да каже на Викачите как изглеждаме? Или че гражданите на Крат ще забележат двайсетина, които са се присламчили към хилядите?

Виждах, че ме слушат внимателно. Виждах светлинката на обещаното огнище в очите им.

— И как ще платим за печеното телешко и покрива, под който да се скрием? — Прайс разбута братята. Червенокосият, Гемт, загуби равновесие и тупна по задник. — Да почнем да грабим току до Висок замък?

— Ми да, как ше платим, момченце? — Гемт се изправи. Явно беше решил, че е по-безопасно да си излее яда на мен, вместо на Прайс. — Как бе?

Извадих два дуката от кесията си и ги потрих с пръсти.

— Т’ва аз ше го зема! — Дълголик мъж вляво от мен посегна към пълната кесия.

Измъкнах кинжала от колана си и го забих в протегнатата му ръка.

— Лъжец — рекох и натиснах още малко, докато дръжката опря в дланта му, а върхът щръкна червен отдолу.