Принцът на тръните

Нубанецът се взря в Лундист със същото напрежение, което бях забелязал и по-рано. Беше с десетина сантиметра по-висок от учителя, но не разликата в ръста, а в масата навяваше мисли за Давид и Голиат. Лундист беше тънък като копие, а нубанецът — тежък и едър, целият здрави мускули върху масивен кокал.

Нубанецът не се изсмя на Лундист. Изглежда, беше видял в тънкия старец нещо повече от онова, което бяха видели затворниците.

— Ще взема братята си.

Лундист се замисли над казаното, после отстъпи крачка назад.

— Йорг, ела тук. — Не сваляше поглед от нубанеца.

— Братя? — попитах аз. Не виждах други черни лица зад решетките.

Нубанецът се ухили широко.

— Някога имах братя по село. Сега те са далеч, може и да са мъртви. — Разпери ръце и усмивката му се кривна от болката в раните. — Но боговете ми дадоха нови братя, братя по път.

— Братя по път — повторих аз, сякаш опитвах думите на вкус. Сетих се за Уил. Кръв и къдрици. Имаше сила в това. Усещах я.

— Дължиш ми живота си, нубанецо — казах.

— Да. — Той взе ключовете от колана на Берек и тръгна към килията вляво от мен. Тръгнах след него, като гледах черният човек да е между мен и Лундист.

— Искам в замяна и ти да ми дадеш живот — казах.

Той спря и кимна към Лундист.

— Върви с чичо си, момче.

— Или ще ми дадеш живот, братко, или ще взема твоя като неустойка — казах аз.

Още смях откъм килиите и този път нубанецът се включи във веселбата.

— Кого искаш да убиеш, братче? — подхвърли той и пъхна ключа в ключалката.

— Като го видим, ще ти кажа — рекох. Ако назовях граф Ренар сега, това щеше да предизвика твърде много въпроси. — Идвам с теб.

При тези ми думи Лундист се хвърли напред. Завъртя се в пирует край нубанеца и го изрита в свивката на коляното. Чу се щракване и черният мъж полетя към пода.

Нубанецът се извъртя някак и се метна към Лундист. Старецът отстъпи крачка встрани и когато черният се просна в краката му, го ритна отстрани по врата, удар, който прекъсна лютата ругатня на черния човек и го остави да лежи безжизнен на каменния под.

За малко да избягам, но Лундист ме хвана за косата в последния момент.

— Йорг! Не е този начинът!

Дърпах се и се зъбех.

— Напротив, този е! — И знаех, че съм прав. Дивашката свобода на нубанеца, връзката между него и братята му, мисълта за онова, което наистина е важно — без значение каква е ситуацията, — всичко това пораждаше силен отклик в душата ми.

С периферното си зрение видях вратата на килията да се отваря. Щракването отпреди малко явно не бе от счупена кост, а от ключ, който се превърта.

Лундист ме хвана за раменете и ме обърна към себе си.

— Мястото ти не е при тези хора, Йорг. Представа нямаш какъв е животът им. Те не могат да ти дадат отговорите, които търсиш. — Говореше с толкова хъс, че за малко да му повярвам. За малко да повярвам, че му пука за мен.

Някакъв тип се наведе, за да излезе от килията. Огромен човек, по-голям от сър Герант от дворцовата гвардия, по-голям от коняря Шем, по-голям дори от борците славяни.

Мъжът пристъпи зад Лундист: движеше се бързо и мълниеносно като буря.

— Йорг, ти не си даваш сметка за… — Един замах на исполинската ръка прекъсна думите му и го запрати на каменния под с такава сила, че щях да примижа дори ако Лундист не беше отнесъл със себе си кичур от косата ми.

Мъжът надвисна над мен, грозен гигант в миризливи дрипи, с провиснала мазна сплъстена коса. Самите му размери бяха хипнотизиращи. Посегна към мен. Нямах никакъв шанс да избягам. Хвана ме с една ръка през кръста и ме вдигна на нивото на очите си. Сплъстената му коса се разтвори като завеси.

— Ису, ама и ти си един грозник, невиждан — казах. Ясно ми беше, че ще ме убие, така че нямаше смисъл да проявявам такт. — Сега вече разбирам защо кралят иска да те екзекутира.

Дори защитени от анонимността на килиите си, затворниците се засмяха, макар и колебливо. Значи този тип не носеше на майтап, ясно. Нищо меко нямаше в лицето му — груби черти, грозен белег, ръбати кости под обветрена кожа. Вдигна ме още, сякаш смяташе да ме удари в пода, както се чупи яйце.

— Не!

Изпод ръката на гиганта виждах, че и други са излезли след него — старец и младеж с рижа коса, които помагаха на нубанеца да се изправи.

— Не — повтори черният мъж. — Дължа му един живот, брат Прайс. А и ако не беше момчето, ти още щеше да седиш в килията и да тръпнеш за утрешното представление.

Брат Прайс ме стрелна със злобен поглед, но без да влага нищо лично, после ме пусна на пода, сякаш внезапно бях спрял да съществувам, и изръмжа:

— Пусни ги всичките.

Нубанецът даде ключовете на стареца.

— Брат Елбан. — После дойде при мен. Лундист лежеше по очи на пода, под челото му се събираше локва кръв.

— Боговете те изпратиха, момче, за да ме освободиш. — Погледна към масата за изтезания, после и към Лундист. — Сега идваш с братята. Ако намерим онзи, дето го искаш мъртъв, аз ще го убия, може би.

Примижах. „Може би“-то не ми хареса.