Принцът на тръните

Не бях виждал сър Греем след нападението срещу каретата. Подозирах, че бившият капитан на гвардията е платил за инцидента много по-висока цена от граф Ренар.

— Всички се надяваме да е така — казах.

Макин прокара ръка през косата си, тъмна и влажна от пот. Лицето му беше месесто и изразително, но не и мекушаво.

— Ще се присъедините ли към нас, принц Йорг? Една добра битка, пък макар и с тренировъчни мечове, ще ви се отрази по-добре в труден момент, отколкото всичките книги на света. — И се ухили широко. — Стига раните ви да са зараснали достатъчно, разбира се.

Лундист сложи ръка на рамото ми.

— Принцът все още има болки — заяви учителят и фиксира сър Макин със сините си очи. — Не би било зле да прочетете какво пише Проксимий за защитата на кралски особи. Тоест, ако искате да избегнете съдбата на сър Греем. Книгата е в библиотеката. — И ме побутна лекичко да си продължим по пътя. Аз се запънах от чист инат.

— Мисля, че принцът има собствено мнение по въпроса, учителю. — Сър Макин метна широка усмивка на Лундист. — А аз мога да мина и без писанията на вашия Проксимий. Един рицар разчита на собствената си преценка и на меча си.

Взе дървен меч от количката с тренировъчните оръжия и ми го подаде с дръжката напред.

— Хайде, принце. Да видим какво можете. Един двубой с младия Стод? — И посочи най-малкия скуайър в групата, тъничко момче с година по-голямо от мен.

— С него — рекох и посочих най-големия, едър петнайсетгодишен младеж с гъста рижа коса. Взех меча.

Сър Макин вдигна вежда и се ухили още по-широко.

— Робарт? Ще се биете с Робарт, така ли?

Отиде при младежа и го плесна по врата.

— Този е Робарт Хул, трети син на дома Арн. От всичките слабаци в групата единствен той има шанс един ден да спечели рицарските шпори. Има усет към меча, да. — Макин поклати глава. — Пробвайте Стод, принце.

— Не пробвай никого от тях, принц Йорг. — Лундист се стараеше да скрие раздразнението си, но със спорен успех. — Това е глупаво. Знаеш, че още не си се възстановил напълно. — Учителят стрелна с поглед гвардейския капитан. — Крал Олидан няма да погледне с добро око на човека, застрашил здравето на единствения му наследник.

Макин се намръщи, но дори за мен беше ясно, че е вече е отишъл твърде далеч, за да отстъпи без бой.

— Карай полека с него, Робарт. По-кротко.

— Ако този риж глиган си спести сили и умение, лично ще се погрижа никога да не стане рицар — казах аз. — Ако има късмет, може да чисти лайната след турнирите.

Тръгнах към скуайъра, килнал глава назад, за да го гледам в лицето. Сър Макин застана между нас с тренировъчен меч в лявата си ръка.

— Нека направим един бърз тест преди това, принце. Трябва да съм сигурен, че сте запознат с основните правила, иначе има реална опасност да пострадате.

Върхът на меча му изтрака в моя и се плъзна към лицето ми. Аз го плеснах настрани и нападнах на свой ред. Рицарят отклони удара ми с лекота. Опитах се да пробия гарда му, но той посече ниско и аз блокирах с мъка.

— Не е лошо. Не е лошо. — Килна глава. — Добре са ви обучили. — Сви устни. — На колко сте, на дванайсет?

— На десет.

Сър Макин остави дървения меч в количката. Беше десничар.

— Добре. — Рицарят даде знак на скуайърите да се наредят в кръг около нас. — Нека видим този дуел. Робарт недей да щадиш принца. Достатъчно добър е да загуби без сериозни наранявания, ако не броим пораженията върху гордостта му.

Робарт зае стойка, целият лунички и самоувереност. Усетих как мигът идва на фокус пред очите ми. Слънцето жареше кожата ми, песъчинки хрущяха между плочника и подметките ми.

Сър Макин вдигна ръка.

— Готови.

Чух сребърните гласчета на чучулигите, невидими в синьото на високото небе. Чух шепота на екзекуторското знаме.

— Бой! — Ръката се спусна.

Робарт нападна бързо, с нисък замах. Аз хвърлих меча си на земята. Ударът на младежа ме уцели в ребрата отдясно. Ако мечът беше истински, щеше да ме разсече на две. Но не беше. Ударих го в гърлото с ръба на дланта си, източен удар, който бях научил от Лундист. Робарт се срина, сякаш го беше затиснала стена.

Гледах го как се гърчи и за миг зърнах Инч в лечебницата — влачеше се на четири крака сред пламъците, а от гърба му се лееше кръв на тласъци. Усетих отровата във вените си, тръните в плътта си, простичката нужда да убивам — най-чистата емоция, която бях изпитвал.

— Не. — Лундист ме бе хванал за китката и ме дърпаше от поваленото момче. — Достатъчно.

„Никога не е достатъчно.“ Думите прозвучаха в главата ми, изречени с чужд глас, глас, който помнех от шипката и от трескавите седмици след това.

Още миг-два гледахме как младежът се дави и лицето му почервенява.

Странното усещане изчезна. Наведох се да взема меча си и го върнах на сър Макин.

— Всъщност Проксимий е от вашите, капитане — казах. — Бил е бортански учен от седми век. Ваш предтеча на практика. Може би не е лошо да го прочетете. Не бих искал между мен и враговете ми да стоят само Робарт и неговата преценка.

— Но… — Сър Макин задъвка устна. Изглежда, се беше изчерпал откъм възражения.