Принцът на тръните

— Днес ти уби един достоен мъж, момченце, мъж много по-добър от теб, а сега се каниш да убиеш друг по-добър. Не си достоен и ботушите ми да лъскаш. — Бях засегнал гордостта му. Той все пак беше рицар, а аз — голобрадо момченце, което му се подиграва. А и какъв изход му бях предложил? Да го изгорят жив като „по-добрата опция“? Никой не намира това за по-добра опция.

— Когато бях на девет, хората на граф Ренар се опитаха да ме убият — казах. Казах го кротко. Това не ме затрудни. Бях спокоен. Гневът не стряска толкова хората, защото им е познат, разбират го. Гневът обещава разрешение, най-често кърваво разрешение, но пък бързо. — Аз оцелях, но видях как убиха майка ми и малкото ми братче.

— Всички умират — каза Рентон. Изплю кървава храчка на стъпалата. — Защо ти да си по-специален?

Имаше основание. Какво правеше моята загуба, моята болка, по-важни от скръбта на всички останали?

— Добър въпрос — казах. — Адски добър въпрос.

И така беше. Сред пленниците на Марклос едва ли имаше и шепа, които не бяха видели смъртта на син или съпруг, майка или любима. Загубата им беше прясна, отпреди броени дни. И това беше по-добрата опция, която му предлагах — милостта на селяците, сравнена с вниманието на един младеж, чиято мъка бе имала четири години да се притъпи.

— Гледай на мен като на говорител — казах му. — Опре ли до театрално майсторство, някои хора са по-речовити от останалите. Така както други имат дарба за стрелба с лък. — Кимнах към Нубанеца. — Някои мъже могат да уцелят окото на бик от хиляда крачки. Целят се по-добре не защото го искат, нито защото са праведни. Просто се целят по-добре от другите. Аз пък… аз имам дарбата да си отмъщавам. Талант, ако щеш.

Рентон се изсмя и плю отново. Този път в храчката имаше и парче от зъб.

— Мислиш, че си по-страшен от огъня ли, момче? — попита той. — Виждал съм хора да горят. Много хора.

Имаше основание.

— Добре се аргументираш, сър Рентон — казах.

Плъзнах поглед по руините наоколо. Пропукани стени и почернели дървени скелети вместо покривите, които безчет години бяха държали под похлупак живота на хората.

— Бая градеж ги чака — рекох. — Много чукове и много пирони. — Отпих пак от бирата. — Странна работа… пироните държат една къща да не се разпадне, а са толкова удобни, ако решиш да разпаднеш един човек. — Погледнах сър Рентон. Наистина приличаше на мишок, очите му бяха малки и лъскави като мъниста. — Не обичам да изтезавам хора, сър Рентон, но иначе ме бива в това. Е, не съм от най-висока класа. Страхливците са най-добрите мъчители, защото разбират страха и знаят как да го използват. Героите, от друга страна, никак не ги бива. Те не разбират какво мотивира обикновения човек. Объркват всичко. Мислят си, че най-лошото е да ти поругаят честта. Страхливецът, от друга страна… страхливецът ще те върже за стол и ще напали слаб огън под задника ти. Аз не съм нито герой, нито страхливец, но работя с каквото ми е подръка.

Рентон прояви здравия разум да пребледнее. Протегна кална ръка към отец Гомст.

— Отче, аз просто служех на господаря си, нищо не съм направил.

— Отец Гомст ще се моли за душата ти — казах. — И ще ми опрости греха, че съм я отделил от тялото ти.

Макин нацупи дебелите си устни.

— Принце, чувал съм те да казваш, че би искал да прекъснеш цикъла на отмъщението. Можеш да започнеш сега. Можеш да пуснеш сър Рентон.

Райк го изгледа потресено. Бърло Дебелака се изкиска.

— Казвал съм това, Макин — отвърнах. — Ще прекъсна цикъла. — Изтеглих меча и го сложих напряко на коленете си. — Знаеш ли как се прекъсва цикълът на омразата? — попитах.

— С любов — отвърна тихичко Гомст.

— Единственият начин да прекъснеш цикъла е да убиеш всички, които са ти подложили крак, всички — казах аз. — До последния. Да ги убиеш всичките. Да убиеш майките им, да убиеш братята им, да убиеш децата им, кучетата им да убиеш. — Прокарах палец по острието на меча и се загледах в алената капка кръв. — Хората си мислят, че мразя графа, но истината е, че съм искрен привърженик на неговите методи. Той има само две слаби места. Първо, стига надалеч, но не достатъчно далеч. Второ, не е мен. Но от него научих ценни уроци. И когато се срещнем, ще му благодаря за тях с бърза смърт.

Последното стресна стария Гомсти.

— Граф Ренар ти стори голямо зло, принц Йорг. Прости му, но не му благодари. Той ще гори в ада за стореното. Безсмъртната му душа ще страда вовеки.

Разсмях се на последното, нямаше как.

— Ами и вие поповете сте едни! Говорите за любов, за прошка, а после — хоп! — цяла вечност на бавен огън. Не, дишай спокойно, сър Рентон. Нямам планове за безсмъртната ти душа. Каквото и да се случи между двама ни, то ще приключи до ден-два. Три най-много. Аз не съм от най-търпеливите, така че всичко ще свърши, когато ми кажеш каквото искам да знам, или когато се отегча.

Станах от стъпалото, слязох при Рентон и клекнах до него. Потупах го по главата. Бяха му вързали ръцете зад гърба, а аз бях с ръкавици от плетена стомана, така че ако му хрумнеше да ме захапе, най-много да си счупеше и другите зъби.