Принцът на тръните

— Хайде, принце. — Лундист ми протегна ръка. — Да се поразходим на слънце. Сърце не ми дава да те държа зад чина в ден като днешния.

Смачках картата в юмрук и открих нейде в себе си усмивка — остра, горчива, но и с щипка хладнокръвие, което ми помогна да не губя целта си от поглед.

— Ами да, учителю. Да се поразходим на слънце. Ден като днешния не бива да се прахосва, в никакъв случай.

И излязохме навън. Денят беше жарък, но не стопи и капка от леда в мен.

10.

Умението с ножа е кървава работа, но брат Грамло винаги е чист.

Имахме си пленник. Един от ездачите на Марклос се оказа по-малко мъртъв от очакваното. За което той, разбира се, много скоро съжали. Макин накара Бърло и Райк да го доведат при мен на стъпалата пред кметството.

— Казва, че името му е Рентон. Сър Рентон, ако обичате — уведоми ме Макин.

Изгледах пленника от главата до петите. Хубава чернееща синина се беше увила през половината му чело, а прибързана среща с майката земя беше сплескала носа му в известно противоречие с естетическите норми. Мустаците и брадата му сигурно са били грижливо подрязани, но сега се бяха спекли от засъхналата кръв и не им личеше.

— Паднал си от коня си, а, Рентон? — попитах.

— Ти наръга сина на граф Ренар под бяло знаме — каза човекът. С-то и з-то му излязоха комично, но обикновено така става, когато ти е счупен носът.

— Ми да — казах. — Бих го наръгал и под друго. — Погледнах го в очите. В очичките — малки и мижащи някак. Дори в дворцови одежди не би хващал окото, а сега, целият в кал и кръв, приличаше на кози барабонки. — На твое място бих се тревожил повече за собствената си съдба, отколкото дали Марклос е бил наръган в съответствие с общоприетите правила на дворцовия етикет.

Това не беше вярно, разбира се. На негово място аз бих търсил възможност да развъртя ножа си и да убия някого, по възможност противниковия главатар. Но не бях толкова глупав и знаех, че повечето хора не споделят моите приоритети. Както Макин беше казвал неведнъж, нещо в мен беше счупено, но не толкова, че да не помня какво е било.

— Семейството ми е богато, ще ме откупят — каза Рентон. Говореше бързо и нервно, сякаш изведнъж осъзнал собственото си положение.

Прозинах се.

— Не, няма. Ако бяха богати, ти нямаше да яздиш с плетена ризница в охраната на Марклос. — Прозинах се отново, толкова широко, че челюстта ми изпука. — Маикал, донеси ми чаша бира, ако обичаш.

— Маикал е мъртъв — каза Райк иззад сър Рентон.

— Сериозно? — казах аз. — Идиотът Маикал? Мислех, че бог го е благословил със същия късмет, който помага на пияниците и лудите.

— Е, почти е умрял де — уточни Райк. — Едно от момчетата на Ренар го е ръгнало с ръждив меч в корема. Оставихме го на сянка да си умре.

— Трогателно — казах. — А сега някой да ми донесе бира.

Райк изсумтя и плесна Йоб да изпълни поръчката. Аз се обърнах отново към сър Рентон. Не изглеждаше особено щастлив, но не изглеждаше и подобаващо тъжен за човек в неговото положение. Току поглеждаше към отец Гомст. „Явно вярва в по-висша сила“, реших аз.

— Е, сър Рентон — казах. — Защо Марклос е решил да навести анкратски протекторати? Какво е намислил графът?

Част от братята се бяха събрали около стъпалата за шоуто, но повечето все още тарашеха мъртвите. Монетите са хубаво нещо и лесно за носене, но братята не се задоволяваха с това. Сигурен бях, че като потеглим, главите в количката ще си имат компания във вид на оръжия и брони. Ботуши — добрите ботуши струваха цели три медника.

Рентон се закашля, изтри носа си с ръка и омаза цялото си лице с черна кръв.

— Не знам какви са плановете на графа. Не съм в частния му съвет. — Погледна към отец Гомст. — Бог ми е свидетел.

Наведох се към него. Миришеше на вкиснало, като сирене, оставено на слънце.

— Бог определено ти е свидетел, Рентон, ще ти бъде свидетел и когато умреш, скоро.

Оставих го да осмисли думите ми и се обърнах с усмивка към стария Гомсти.

— Можеш да се погрижиш за душата на този рицар, отче. Греховете на плътта му обаче… с тях ще се заема аз.

Райк ми подаде чаша бира и аз отпих.

— Мислех, че ако някога ти писне плячкосването, Малчо Райчо, значи ти е писнало от живота — казах. Братята се разсмяха. — Така че защо си тук, вместо да кормиш мъртвите за златна жлъчка?

— Искам да вида как ше утрепеш Мишока — рече Райк.

— Значи ще останеш разочарован — казах аз. — Сър Мишок ще ми каже всичко, без дори да му повишавам глас. А когато приключа с него, ще го предам на новия кмет на Норлес. Селяните вероятно ще го изгорят жив, което е по-добрата му опция. — Говорех спокойно, небрежно дори. Открил съм, че хладната заплаха реже най-дълбоко.

В блатото един мъртвец беше избягал от мен с писъци, а не се наложи да го плаша с друго освен с онова, което таях в себе си. Хрумна ми, че същото може да постресне и живите, щом плаши до смърт мъртвите.

Засега обаче сър Рентон не ми изглеждаше особено уплашен.