Принцът на тръните

Нагръдникът му беше много хубав, от обработен с киселина метал, с пищни сребърни инкрустации и толкова излъскан, че блестеше дори на слаба светлина.

— Попитах кой си, по дяволите? — Зачерви се в бузките нещо. Вече не изглеждаше толкова весел. — На кладата така или иначе ще пропееш, момче, затова не ми губи времето и говори.

Наведох се напред, уж да го чуя по-добре. Пазачите му посегнаха към мен, но аз им спретнах стария номер с извъртането. Макар и с броня, бях по-бърз от тях. Използвах крака на Марклос като стъпенка — там, където се подаваше от стремето, — и за нула време се метнах при него. Към седлото му адски удобно беше прикрепена кания с хубава тънка кама и аз я измъкнах и я забих в окото му. След което препуснахме. Препуснахме двамцата в галоп през мерата. Как се краде кон е първото, което научаваш на пътя.

Препускахме, а той виеше и се гърчеше зад мен. Неколцина храбри войничета понечиха да ми преградят пътя, но аз ги прегазих. Нямаше да станат скоро, ако станеха изобщо — този жребец беше мноого голям. Стрелците сигурно опъваха лъковете си, но бяха далече за точен изстрел, а и препусках право към градчето.

Чувах зад себе си тропот на коне. Телохранителите. Стори ми се, че и те прегазиха един-двама в стремежа си да ме настигнат. Успяха да скъсят дистанцията, но двамата с Марклос ги бяхме изненадали и имахме преднина. Когато наближихме града, изостанаха.

При първите сгради завих рязко и Марклос бе така добър да падне от коня. Приземи се на глава. Още един, който нямаше да стане повече. Накефих се, няма да ви лъжа. Представих си как съобщават на графа, докато закусва. Щеше ли да му загорчи в устата? Щеше ли да си довърши пържените яйца?

— Хора на Ренар! — извиках толкова силно, че ме заболяха дробовете. — Този град е под протекцията на принц Анкрат. Няма да бъде предаден.

Обърнах отново коня и го пришпорих. Няколко стрели издрънчаха на улицата зад мен. При стъпалата на кметството дръпнах рязко юздите и скочих от седлото.

— Ама ти се върна… — Отец Гомст изглеждаше объркан.

— Върнах се — рекох. Погледнах Елбан. — Отстъплението се отлага, а, братко?

— Ти си луд бе! — прошепна той. Странно, но когато шепнеше, не фъфлеше.

Атаката поведоха ездачите, личната охрана на Марклос. Явно бяха събрали кураж сега, след като петдесетина пешаци се бяха стекли наоколо им. Двете дузини на превала явно бяха разбрали какво става и тичаха по склона. Стрелците се показаха от горичката, за да скъсят обсега.

— Ако ви хванат така, ще ви опекат живи — казах на петимата около мен. Замълчах и ги погледнах в очите, един по един. — Но те не искат да умрат. И пред графа не им стиска да се изправят обаче. Така де, кой би искал да върне мъртвия син на стария граф Подпали-клада и да го замаже с някое „да де, ама убихме разбойниците… имаше там едно момче… и един старец без зъби…“? Затова ме чуйте добре. Искам да се счепкате с тези питомни войници и да им разкажете играта. Искам да вкусят от ада. Вкусят ли достатъчно, ще се пречупят и ще побегнат. — Млъкнах и задържах погледа на брат Родат, защото той си беше плъх и обичаше да бяга, със или без причина. — Ти, по-специално, гледай да стоиш до мен, брат Родат.

Погледнах към горичката над главите на мъжете, които прииждаха от пазарната мера, и видях как един стрелец падна сред дърветата. Човек с броня се надигна от храстите. Стрелците пред него гледаха напред, към авангарда. Бронираният отсече главата на първия с едно-единствено чисто движение. „Благодаря ти, Макин“ — помислих си. Бърло Дебелака изскочи от храсталака, хукна напред и вряза туловището си с все бронята в редицата стрелци.

Войниците, които се спускаха по склона, подминаха скривалището на Райк и неговите момчета ги удариха в гръб. Съотношението на силите беше в полза на врага, а Малчо Райчо не обичаше да го превъзхождат числено, но думата „плячка“ неизменно му действаше по един и същ начин.

Чу се басов звън — от арбалета на Нубанеца. Трудно би могъл да пропусне при толкова много мишени, макар че точността не беше най-силното качество на тежкия му арбалет. Двете стрели удариха водещия ездач в гърдите и го изхвърлиха от седлото. Кент и другите двама се надигнаха иззад порутените стени на кметството. Постреснаха се, като видяха какво наближава, но нямаха голям избор. Стрели пък имаха в изобилие.

Войниците на Ренар стигнаха до заложените капани в галоп. Кълна се, че чух пукота от първия счупен глезен. След това се чуваха само викове и крясъци, докато мъже и коне се спъваха един в друг на меле. Кент, Лъжеца и Роу се възползваха от объркването и пратиха още няколко стрели в центъра на вражеската атака. Нубанеца зареди отново чудовището си и този път едва не обезглави един кон. Ездачът се преметна през врата на добичето си, а конят се срина отгоре му с пръснат череп и протекъл мозък.

Част от неопитните войничета явно решиха, че широката улица вече не им харесва толкова, и се пръснаха сред опожарените къщи на Норлес да дирят друг път. Разбира се, намериха не само път, а и братята, които ги чакаха там.