Принцът на тръните

Стрелците се пречупиха първи. С подплатена туника и нож в кания на кръста един стрелец е на практика безпомощен пред брониран мечоносец средна хубост. А дори Бърло беше далеч над средната хубост.

Трима от конниците стигнаха до нас. Ние обаче не останахме на улицата да ги чакаме. Оттеглихме се в отломките от ковачницата на Декер. Ездачите влязоха бавно, пепелякът хрущеше под копитата на животните им. Елбан скочи на първия от една ниша над пещите, събори го като две и две четири, после взе да го мушка с малкия си остър нож. Ако си спомняте, вече споменах, че Елбан е човек с хъс.

Двама от другите братя заградиха втория ездач, нападаха го оттук и оттам, докато им се отвори пролука. В ковачницата нямаше място онзи да развърти коня си. По-добре да беше слязъл.

Така останахме аз и Белязания. Той явно бе по-умен от другаря си, защото скочи от коня и ни подгони чак тогава. Тръгна към мен бавно и уверено, с меча напред. Не бързаше човекът — защо да бързаш, когато петдесетина твои тичат насам?

— Бяло знаме? — казах с надежда да го ядосам още.

Той нищо не каза. Устните му бяха стиснати, пристъпваше много бавно напред. Точно тогава брат Родат му скочи в гръб и заби меча си в тила му.

— Трябваше да се възползваш от офертата, Белязан — казах аз.

Излязох на улицата тъкмо навреме да видя как някакъв здравеняк с червено лице връхлита срещу нас. Видях и как стрелите на Нубанеца буквално го разкъсаха. Миг по-късно войската ни връхлетя. Нубанеца вдигна кирката си, Червения Кент грабна брадвата. Родат ме изпревари с копието си и намери човек, в когото да го забие.

Дойдоха на две вълни. Петнайсетина се бяха присъединили към охраната на Марклос, други двайсетина прииждаха след тях с по-бавна стъпка. Останалите лежаха ранени или мъртви по главната улица и сред руините.

Изтичах покрай Родат и неговата жертва. Подминах двама мечоносци, които не проявиха желание да се счепкат с мен, и така пробих първата вълна. Мернах кльощавото копеле с циреите на лицето, онзи, който се беше пошегувал как щели да ме изпекат на кладата. Вървеше с втората вълна.

Юрнах се натам, виех като бясно куче, жаден за кръвчицата на Цирея. И това ги пречупи. А войниците от превала? Те въобще не стигнаха до нас. Малчо Райчо беше сметнал, че е възможно да носят плячка у себе си.

По мои сметки повече от половината противници си плюха на петите. Не ги наричам хората на Ренар, защото вече не бяха такива. Не можеха да се върнат при графа.

Макин се качваше по баира, целият в кръв. Приличаше на Кент Червения в деня, когато го намерихме! Бърло идваше с него, но току спираше да пребърка дрехите на мъртвите за някоя ценност. Ако сред мъртвите имаше и живи, той, разбира се, отстраняваше тази разлика, за да пребърка и тях на спокойствие.

— Защо? — попита Макин. — Тоест, славна победа, принце, но… защо, в името на всички преизподни, трябваше да поемаш такъв риск?

Вдигнах меча си. Братята около мен побързаха да отстъпят, но Макин, понеже е храбрец, не трепна.

— Виждаш ли този меч? — казах. — Няма и капка кръв по него. — Завъртях се да го покажа и на другите, после го размахах към превала. — А там някъде има петдесетина мъже, които никога повече няма да се бият за граф Ренар. Сега те работят в моя полза. Ще разнесат историята за принца, дето убил графския син. Принц, който не знае що е отстъпление. Принц, който с трийсет човека е победил сто, без капка кръв да опетни меча му. Помисли, Макин. Накарах нашичкия Родат да се сражава като луд, защото му казах, че врагът ще се пречупи, ако повярва, че ти няма да отстъпиш. А сега имам петдесет бивши врагове, които ще разказват същото на всеки, които има уши да ги чуе. „Принцът на Анкрат не се пречупва.“ Сметката е проста. Ако вярват, че няма да се пречупим, ще се предадат.

И си беше вярно. Не това беше причината да рискувам в онзи ден, но иначе беше вярно отначало докрай.

9.

Четири години по-рано

Пръчката се стовари с пукот върху китката ми. Успях да я уловя с другата си ръка. Опитах се да я измъкна, но Лундист я държеше здраво. Въпреки това старецът се изненада, видях го.

— Явно все пак си внимавал, принц Йорг.

Всъщност изобщо не бях внимавал, мислите ми бяха другаде и обагрени в червено, но тялото ми беше развило навика да внимава вместо мен в такива моменти.

— Ще обобщиш ли казаното дотук? — предложи той.

— Нашите врагове определят какви сме. Това е вярно и за хората, и за кралствата — отговорих. Познал бях книгата, която Лундист бе донесъл за урока. Знаех коя е централната ѝ теза — че нашите врагове ни оформят.

— Браво. — Лундист измъкна пръчката от хватката ми и посочи масата-карта. — Гелет, Ренар и тресавищата Кен. Анкрат е продукт на своите съседи и те са вълците пред портата му.

— Мен ме интересуват само планините Ренар — казах. — Другите да правят каквото щат, не ми пука. — Залюлях се на задните крака на стола. — Когато татко поведе Портата срещу Ренар, аз също ще тръгна. И ако ми позволят, лично ще убия графа.