Принцът на тръните

— Чакай — каза той и задържа пръчката си пред гърдите ми. — Няма смисъл да вървиш сляп. Особено в собствения си замък, където уж познатите неща крият толкова много… дори когато имаме очи да ги видим.

Постояхме малко на стъпалата, примижали срещу слънцето, изчаквахме жарките му лъчи да ни стоплят. Не за пръв път излизахме от класната стая. Четири дни всяка седмица прекарвах с Лундист, било в стаята, било в обсерваторията, било в библиотеката, но учителят често ме извеждаше и двамата с часове ловяхме чудеса. Чудеса като механиката на обсадните машини, които стояха на склад в залата Арнхайм, или мистериозната светлина на Строителите, която грееше без пламък в избата за осолено месо. Всяко кьоше на Висок замък криеше урок, който Лундист умееше да подмами на светло.

— Чуй — каза той.

Тази игра ми беше позната. Лундист обичаше да казва, че човек, който умее да наблюдава, има рядък талант. Такъв човек виждал възможности там, където другите виждали единствено препятствия. Виждал ситуацията в разрез, а не плъзгал поглед по повърхността ѝ.

— Чувам удари на дърво в дърво. Тренировъчни мечове. Малките скуайъри си играят — казах аз.

— Някои не биха го нарекли игра. Не, вслушай се по-дълбоко! Какво чуваш?

— Чувам птича песен. Чучулиги. — Наистина ги чувах, сребриста верижка от звук, високо в небето, толкова сладка и лека, че я бях пропуснал в началото.

— По-дълбоко.

Затворих очи. Какво друго? Зелено се бореше с червеното зад затворените ми клепачи. Трясък на учебни мечове, пъхтене, подвиквания, тихо плъзгане на обувка по камък, песента на чучулигите. Какво друго?

— Пърхане. — Беше едва доловимо, на ръба на слуха ми… не беше изключено да си го въобразявам.

— Добре — каза Лундист. — Откъде идва?

— Не са криле. По-дълбоко е някак. Нещо по вятъра — казах.

— В двора няма вятър — възрази Лундист.

— Високо тогава. — И се сетих. — Знаме!

— Кое знаме? Не гледай. Без да гледаш. — Лундист притисна по-силно пръчката към гърдите ми.

— Не е празничното знаме. Нито кралското, онова на северната стена. Не е кольорът, защото не сме във война. — Да, не можеше да е кольорът. Което ми напомни за пазарлъка с граф Ренар и уби приятната тръпка от играта. Зачудих се дали ако бяха убили и мен, цената на прошката щеше да е по-висока. Един кон повече?

— Е? — подкани ме Лундист.

— Екзекуторското знаме, черно на ален фон — казах аз.

При мен винаги става така. Отговорите ми идват, когато преставам да мисля и оставям устата си да говори сама. Най-добрите ми планове винаги се раждат в движение.

— Браво.

Отворих очи. Вече не ме боляха от ярката светлина. Високо над двора екзекуторското знаме се вееше под леките пориви на висок западен вятър.

— Баща ти нареди да разчистят тъмницата — каза Лундист. — На деня на свети Криспин народът няма да скучае.

Меко казано.

— Обесвания, обезглавявания, набивания на кол, леле-мале!

Запитах се дали Лундист ще се опита да ме предпази от гледката. Възможно ли бе още да смята, че съм твърде невинен и наивен, за да присъствам на масовите екзекуции? Едното ъгълче на устата ми се кривна нагоре при мисълта, че учителят ми може да се окаже толкова наивен. Сякаш не бях виждал по-страшно. За деня на свети Криспин миналата година мама ни заведе на гости при лорд Носар в елмското му имение. Тогава двамата с Уилям играхме на воля в Елмски форт. По-късно научих, че почти цял Анкрат се е събрал във Висок замък за шоуто.

— Ужасът и забавленията са оръжия на държавника, Йорг. — Тонът на Лундист бе заучено неутрален, лицето му приличаше на маска, ако не броим леко напрежение в устните, което подсказваше, че думите имат неприятен вкус. — Екзекуциите комбинират в себе си и двата елемента. — Загледа се в знамето. — Преди да тръгна да пътешествам и да бъда поробен от народа на майка ти, живеех в Линг. В Дълбокия изток болката е форма на изкуство. Управниците там си създават репутация, лично на себе си и на своите земи, чрез крайна екстравагантност в изтезанията. Състезават се в това.

Загледахме се в скуайърите. Висок рицар даваше указания на момчетата, нерядко с помощта на юмруците си.

Дълго мълчах. Представях си граф Ренар в ръцете на майстор мъчител от Линг.

Не… исках кръвта му, смъртта му. Исках да умре, знаейки защо умира, знаейки чия ръка държи меча. Но дали исках да изпита нечовешка болка? Нека се мъчи на бавен огън в ада.

— Напомни ми никога да не тръгвам за Линг, учителю — казах.

Лундист се усмихна и ме поведе през двора.

— Линг го няма на бащините ти карти.

Минахме близо до дуелисткия площад и аз познах рицаря по бронята му — страхотна бойна броня със сребърна инкрустация на нагръдника.

— Сър Макин от Трент — казах и се обърнах към него. Лундист направи още няколко крачки, преди да разбере, че съм изостанал.

— Принце. — Сър Макин се поклони отсечено и в същото време викна на едно от по-големите момчета: — Не сваляй гарда, Чийвс!

— Викай ми Йорг — казах. — Чух, че баща ми те е направил капитан на гвардията.

— Беше недоволен от предшественика ми — отвърна сър Макин. — Надявам се аз да се справя по-добре.