Принцът на тръните

— Новините пътуват бързо, изглежда. — Запитах се на кое татко би се зарадвал повече: на Червен замък или на моя провал. В известен смисъл това можеше да се тълкува като комплимент, като намек, че според него все пак имам известен шанс да изпълня поставената ми задача. Не, това тук ми намирисваше по-скоро на женска ръка, вероятно жена, която още не може да преглътне онова за „скоронската курва“. Жена, свикнала да измъква тайни от мъжа си след сношение. Жена, която може да изпрати конници до Ренатски лес. И дори до Гелет.

Тръгнах към командира.

— Чудя се, лорд де Грен, дали вашите хора биха ви последвали с риск за живота си? Ако е така, значи бързо сте спечелили верността им и аз следва да бъда впечатлен. Чувал съм, че мъжете на Горски страж са корави пичове, по-корави от камък. — Преметнах ръка през раменете му. Не му хареса, но когато си принц, можеш да правиш такива неща с хората. — Да се поразходим.

Не му оставих избор. Поведох го надолу към бляскавата линия, където река Темус изчезваше в пропастта сред мъгла от водни пръски.

— Елате всички — извиках през рамо. — Това не е поверителен разговор.

Спряхме на широк корниз от мокър камък на петдесетина метра под воденицата, където водите се пенеха бели по камънаците, преди да се метнат през ръба.

— Принц Йорг, аз не… — започна лорд Винсент.

— Ти, ела тук! — Свалих ръката си от раменете на де Грен и посочих стария стражар, който се беше изплюл така красноречиво по пътя насам. Наложи се да повиша глас, за да надвикам рева на водата.

Той дойде при нас на ръба.

— Та кой е този горд представител на Горски страж, командире? — попитах.

Лицата на дебелите хора издават всяка емоция. Или поне при лорд Винсент беше така. Четях мислите му, виждах ги как приритват между веждите, гърчат се в провисналите бузи, тресат се в диплите около шията му.

— Аз…

— Е, все пак са двеста души. Как да очакваме от вас, че ще ги знаете всичките по име? — казах аз, целият съчувствие. — Как се казваш, стражарю?

— Кепен, ваш’височество — отвърна той. Личеше си, че предпочита да е някъде другаде, шареше с очи в търсене на изход.

— Заповядайте му да скочи, командире — казах аз.

— К-какво? — Лордът пребледня на секундата.

— Да скочи — повторих. — Заповядайте му да скочи във водопада.

— Какво?! — Лорд Винсент, изглежда, ме чуваше зле през рева на водата.

Кепен вече бе сложил ръка на кинжала си. Умен човек.

— Щом смяташ, че хората ти ще умрат заради глупаво обещание, което едно момче е дало на баща си, какво пък, види ми се логично въпросното момче да провери дали хората ще се подчинят на твоите заповеди, когато те означават сигурна смърт — казах аз, зарязал любезностите. — И ако още веднъж кажеш „какво“, ще се наложи да ти разпоря шкембето тук и сега.

— Но, принце… Принц Йорг… — И направи опит да се засмее.

— Заповядай му да скочи! — креснах му.

— С-скачай!

— Не така бе! По-убедително. Няма да скочи, ако му пелтечиш.

— Скачай! — Този път лорд Винсент се постара и докара известен авторитет.

— Така е по-добре — казах. — Хайде още веднъж, ама с чувство.

— Скачай! — изкрещя лорд Винсент в лицето на стария Кепен. Вече не беше бледен, страните му аленееха опасно. — СКАЧАЙ! Скачай, проклет да си!

— Да бе! — извика в отговор Кепен. Извади ножа си, нащърбен от употреба, и отстъпи предпазливо назад.

Свих рамене.

— Не е достатъчно, лорд Винсент. Не е достатъчно, и толкоз! — Бутнах го силно и той се катурна през ръба. Дори не извика. Поне плясък да бяхме чули, ама не.

И тогава аз се раздвижих, мълниеносно. Две крачки — и стиснах Кепен за гърлото, с другата си ръка държах китката му с ножа надалеч. Той се вдърви от изненада. Крачка назад и го провесих през ръба. Краката му висяха във въздуха и единствено ръката ми на гърлото му го задържаше сред нас.

— Е, Кепен — казах. — Ще умреш ли за новия командир на Горски страж? — Дарих го с усмивка, но той май не забеляза.

— Тук трябва да кажеш „да“. И гледай да е от сърце, защото има много по-лоши неща от това да умреш лесно, когато са ти дали заповед.

Той изграчи едно „да“ през хватката ми.

— Кодин. — Кимнах на капитана. — Ти си новият командир на Горски страж.

Издърпах Кепен, оставих го да стъпи на твърда земя и тръгнах назад към воденицата. Всички тръгнаха след мен.

— Ако поискам от вас да умрете, очаквам да попитате кога и къде — казах. — Не че горя от желание да издавам такива заповеди. Ще е глупаво. Мъжете от Горски страж са най-опасните двеста войници, с които разполага Анкрат, без значение дали баща ми го знае, или не.

Не беше празен комплимент. В гората нямаха равни. С добър командир начело горските стражари бяха най-острият меч в оръжейницата и бяха достатъчно умни, за да не скачат в пропасти само защото някой им е казал.