Принцът на тръните

— Сънният вещер. — Нубанеца стискаше арбалета си в готовност, черният му юмрук бе свит около ложата, мускулите му бяха изпънати като въжета. — Нося знака ти, сънни вещере, и магиите ти не ще омърсят момчето.

Сагеус се сви, отстъпи назад, татуираните криволици сякаш се сгърчиха върху лицето му.

А аз изведнъж се опулих.

— Ти си бил! — Виждах го толкова ясно, че имаше опасност да ослепея. — Ти си натикал братята ми в тъмницата на татко. Ти си пратил ловеца си да ме убие.

Сложих ръка върху арбалета — спомних си как Нубанеца го беше взел от мъжа, когото бях убил в една плевня, докато нощта навън се разкъсваше от буря. Ловецът на сънния вещер.

— Ти си изпратил ловеца си да ме убие — повторих и се отърсих окончателно от магията, с която Сагеус ме държеше в плен. — А сега моят ловец държи оръжието му.

Сагеус се обърна и заподтичва към портата на замъка.

— Гледай да не те заваря тук, когато се върна, поганецо.

Казах го тихо. Ако ме беше чул, току-виж се вслушал в съвета ми.

И значи ние тръгнахме, напуснахме града и не погледнахме назад.

Дъждовете ни застигнаха в равнините на Анкрат и продължиха да ни тормозят чак до планинските граници на Гелет. Много пъти ме беше валяло през последните четири години, но дъждовете бяха отвратително студени и отвратително упорити, мокреха до кости и по-дълбоко. Не повлияха апетита на Бърло обаче, нито на избухливия нрав на Райк. Бърло ядеше, сякаш дажбите му бяха лични врагове, а Райк се зъбеше на всяка капка дъжд.

По мое настояване мъжете се изповядаха пред отчето. А след като изслуша изповедта на Кент Червения за престъпленията му и как точно се е сдобил с прякора си, отец Гомст помоли да го освободя от това задължение. След като изслуша шепота на Лъжеца, ме помоли на колене.

Дните минаваха. Дълги дни и студени нощи. Сънувах Катерин, лицето ѝ, свирепите ѝ очи. Вечер ядяхме от тайнствените яхнии на Гейнс, а Бърло Дебелака се грижеше за конете, проверяваше им глезените и копитата. Бърло винаги се грижеше за конете. Сигурно се чувстваше виновен, че ги тормози с тежестта си, но лично аз го отдавах на смъртния му страх от ходенето пеш.

Навлизахме все по-надълбоко в планинските чукари. А после дъждът най-сетне спря. Направихме си бивак в един висок проход и аз седнах при Нубанеца да погледаме залеза. Той държеше арбалета си и му шепнеше тайни на родния си език.

Два дни водехме конете за юздите по стръмнини и камънаци, достъпни само за планински кози.

Колона бележеше входа към Гърлото на левкротата. Беше два метра дебела и двойно по-висока, чукан, разсечен от каприза на някой исполин. Отломките от горната част на колоната лежаха пръснати наоколо. По долната имаше надписи, на латински сякаш, но толкова изтрити от времето и стихиите, че не успях да разчета почти нищо.

Спряхме при колоната. Покатерих се отгоре ѝ да кажа две думи на братята и да огледам терена.

Пришпорих ги да спретнат лагер. Гейнс накладе огън и взе да дрънчи с тигани и тенджери. Тук, в клисурата, вятърът беше слаб и палатките ни от промазано платно висяха неподвижно. Заваля пак, приръмя по-скоро, дъждец тих и студен. Дори не успя да събуди Райк, който лежеше на голите скали недалеч от колоната и хъркаше като трион в ръцете на дървар.

Стоях и гледах нагоре към скалната стена. Имаше пещери в нея. Много пещери.

Косата ми се полюляваше на гърба, докато оглеждах скалите. Позволил бях на Нубанеца да я сплете на десетина дълги плитки с бронзов талисман в края на всяка. Щели да гонят злите духове, така каза. Значи ми оставаше да се притеснявам само за добрите.

Стоях с ръце върху дръжката на анкратския меч, върхът му бе опрян в земята. Чаках нещо.

Мъжете започваха да се изнервят, животните — също. Братята бяха спрели да мърморят и да се оплакват, значи им беше нервно, по това познавах. И те като мен зяпаха възвишенията, беззъбият Елбан обрулен като скалите, младият Родат блед и белязан от шарка, Кент Червения със своите тайни, подлият Роу, Лъжеца, Бърло Дебелака и другите мъже от моята опърпана банда. Нубанеца се въртеше край колоната близо до Макин. Моите братя. Нервни до последния — и никой не знаеше защо. Гомст изглеждаше готов да побегне. Братята имаха нюх за опасността. Знаех го и лесно стигнах до извода, че щом всички се тревожат едновременно, значи се задава нещо лошо. Ама много лошо.

27.